Три възгледа за поетическия език

Онова, което бихме нарекли базова теория" на поетическия език у руските формалисти, приема осезаема форма още в първото колективно съчинение на това движение, в първия от „Сборники по теории поэтического языка" (1916), под перото на Л. Якубински, чието участие в групата на формалистите остава второстепенно, но който по това време дава езиковедската гаранция на тезите на своите приятели. Следователно неговият принос има значение. Използувайки в общи линии езиковедски речник, и в перспективата на пълното описание на ези ковите употреби, Якубински поставя по следния начин основите на своето опре деление на поетическия език: „Езиковите явления трябва да бъдат класифици рани от гледна точка на целта, с която говорещият употребява във всеки отде лен случай езиковите си представи. Ако той ги използува с чисто практическата цел общуване, налице е системата на практическия език (на словесната мисъл), в която езиковите форми (звукове, морфологически елементи и т. н.) нямат самостоятелна стойност и са само средство за общуване. Но могат да се предположат и други езикови системи (а такива съществуват), в които практическата цел отстъпва на заден план (въпреки че може да не изчезне напълно) и езиковите форми придобиват независима стойност (Якубински, 1916, с. 16). Именно поезията е пример за тези други езикови системи". Нещо повече, тя е техният привилегирован пример, от което следва, че между „поетически" и с независима стойност" може да бъде поставен знак за равенство, както свидетелствува един друг текст на Якубински, публикуван в третия сборник на формалистите „Поэтика" от 1919 г.: „Необходимо е да различаваме човешките дейности, които носят своята стойност в себе си, от дейностите, които преследват цели, външни по отношение на самите тях, и които имат стойност на средства за достигане на тези цели. Ако дейността от първия тип наречем поетиче ска..." (Якубински, 1919, с. 12). Тук има нещо просто и ясно: практическият език се осъществява извън се бе си, в предаването на мисълта или във взаимното човешко общуване; той е средство, а не цел; той е, ако трябва да употребим една книжовна дума, хетеротеличен*. Противно на това поетическият език се осъществява (и следователно постига пълната си стойност) в самия себе си; той не е вече средство, а своята собствена цел; той е независим или още автотеличен**. Това определение, изглежда, е възхитило и останалите членове на групата, защото в публикациите им от същото време намираме аналогични определения.