Старобългарско епическо сказание

Едно средновековно житие не е съвременен художествен разказ. Но все пак то е прозаично" изложение, съставено съгласно с естетическите изисквания на своето време. Затова и внимателното вчитане в такива текстове е оправдано, тъй като при съответен подход съвременникът би могъл да се доближи до средновековната мисловност. Средновековната българска литература и специално нейният „житиен раздел" обладават доста качества, които са в съгласие с мнението, че литературата на стара България еимала положителна обществена функция. В това отношение Пространното житие на Константин-Кирил Философ от Климент Охридски (авторство, което с убедителни аргументи защити Б. Ст. Ангелов) еедин от найярките художествени и исторически документи. Изследователи със световно име, като Франтишек Дворник например, са отдали десетилетия от живота си, за да проучат този паметник и да се убедят, че наред с художествеността в него преобладават документалността и историческата достоверност. Първата уводна мисъл на Кириловото житие има такава форма: „Милостивият и щедър бог, който очаква човешкото спасение, за да бъдат спасени всички и да опознаят истината - той не желае смъртта на грешника, а неговото спасение и живот, макар че той (грешникът) и да се стреми най-много към зло! - не оставя човешкия род да отпадне и да се поддаде на дяволовата съблазън и да погине, а всякога, откакто свят светува, както преди, така и сега не престава да ни върши много благодеяния: най-напред чрез патриарсите и отците, а след тях - чрез апостолите и праведните отци и учители, избирайки ги от този многобурен живот. "* На пръв поглед в този текст като че ли всичко казано е най-обикновена църковна фразеология, възхвала на нямащата граници „божия милост“, що се отнася до човешкото спасение. От друга страна, и словото (погледнато като мисловен и езиков израз) не блести с особена дълбочина и стои твърде близо (защото и оттам е заето) до излинелите от преповтаряне църковно-библейски и евангелски фрази. Разбира се, като църковник по „битова принадлежност“ авторът желае да възслави неизменната „божия благодат“ към винаги грешния човешки род.