Дончо Цончев

Поводът - творчеството на Дончо Цончев - покрай собствената си отличителност ни предоставя и възможността да потърсим отражението на някои общи процеси в художественото дело (особено на съвременния етап, подтиква ни към някои по-свободни аналогии, към проучване националните варианти на еднакви, подобни или успоредни художествени тенденции, трансформации и натрупвания. В книгата си с дружески шаржове и епиграми „Парнас около нас" А. Германов и Ив. Николов сякаш също са доловили възможностите, които дава Д. Цончев за подобни своеобразни изследователски екскурзии и експерименти. Разбира се, в „отвореното писмо" на Цончев до Селинджър те са подсказали това в съответната съзнателно умалена и разсмиваща, лековато-забавна форма: Колкото и да се фукаш, сър, нашият жаргон е по-добър. Ясно е, че третираното от нас сходство съвсем не ще касае толкова жаргона, специфичния лексикон на героите, цветист и образен, понякога натуралистичен и провокиращ. Но разгърнете например романа на Д. Цончев „Правилата“. И си спомнете „Самотният бегач на дълги разстояния" на Алън Силитоу. Допирните точки, макар и формални, външни, се налагат сами. Те са в най-общата еднородност на обстановката, в типажа, в неговата нагласа, в своеобразното му бунтарство, в неочаквано дълбоката му ранимост, стръвно прикривана посредством едно неправомерно, рушително поведение. Сам Гаринчев, единият от избраниците на писателя, на няколко пъти говори и разсъждава върху образа на по своему протестиращия „бегач“, той ту „влиза в кожата“ му, ту мислено спори с него, претегляйки проявите му и техните стимули. И ако Дончо Цончевият Раймондо Карвахал от „Роман на колелета" - този уморен автомобилен ас, прегазен от машината на социално и морално несправедливата капиталистическа действителност - наистина има само професионално-легитимно родство с Ремарковия Клерфе (от „Живот назаем"), то не е ли значително по-близък той до някои познати ни герои на Хемингуей: силни, но страдащи хора, формално непобедени, но осъдени на жестока умора, разочарования и апатия? На свой ред неудържимата устременост на Д. Цончев да измъкне повествованието на спортна тематика от неговата неблаговидна роля на лесно смилаемо четиво, за да го възведе до равнището на сериозната социално-нравствена и пси хологически натоварена белетристика (Роман на колелета“ илюстрира достатъчно добре това), не подсказва ли благодарните индиректни уроци на Джек Лондон, на неговите изпълнени с мъжка солидарност и разбиране, с драматизъм ипроникновени душевни анализи разкази от порядъка на „Мексиканецът“,