Концепцията за човека в драматургията на Бюхнер

Повече от век и половина след създаването си драматургичното наследство на Георг Бюхнер продължава да бъде горещо поле на принципни литературовед ски спорове. През последните три десетилетия повишен интерес към явлението Бюхнер" проявяват не само специалисти, но и читатели, писатели, театрални и кинодейци. Заявен от често полярни позиции, този интерес кореспондира с противоречивото приемане на Бюхнеровото творчество, с пътя му от съзнателното пренебрегване и забравяне" до своеобразния Бюхнеров ренесанс, започнал с бунта на натуралистите в края на XIX в. Програмните изявления на Хауптман („Произведенията на Бюхнер имаха за мен стойността на велики открития") са първото нарушаване на негласното табу върху Бюхнер и първото му споменаване като духовен предшественик на модерната драма. Те са последвани от усилията на експресионистите за сценична реализация на драматургията му (1913- 1919 г.) и от все по-отчетливата тенденция към митологизиране на непризнатия, аутсайдера, експериментатора. Следващите поколения откриват в него свой съвременник, в творческите му търсения - проблемите на своята разтърсвана от катаклизми епоха, отражение на собственото си кризисно съзнание. Закъснялото, противоречиво приемане, спекулативната в много отношения слава, мъчителното вписване на Бюхнер в развоя на немската литература разкриват твърде показателна зависимост: между сензационния възход на „гениалния творец“ и заобикалянето, премълчаването на революционното ядро във философско-поетическите му възгледи. През 50-те години на ХХ в. тази зависимост прозира зад екзистенциално-философските и религиозни интерпретации на творчеството му, които предлагат тезата за разочарования революционер - песимист и фаталист, оттеглил се от радикалната обществена практика в храма на „чистото изкуство"2.