Опит върху „Сид”

Литературната гледна точка е твърде широка, за да обхване феномена лич ност. Общофилософски, юридически, социологически и исторически - това са гледни точки, които взаимно се сплитат в литератураното възприятие на света. В един общ смисъл всяко произведение засяга съдбата на човешката личност. Едва ли е необходимо литературният анализ да е кой знае колко проникновен, за да стане ясно, че произведението се гради от конфликти, свързани с отделното човешко същество. Исторически появата на личността като самосъзнание създа ва и самата литература. Отделянето на протагониста в древногръцкия хор поражда драмата. Героят едраматичен, решим ли, че неговото обособяване е конфликт с хора. А след това вътрешното съзнание за неповторимост, за начало и край, раждането и смъртта, това го прави трагичен. Трагизмът произтича от лич ността, от самосъзнанието й като единствена. Ако се абстрахираме от нея, изчезват мигновено и драмата, и конфликтът. И на актьора не му остава друго, освен с една крачка да заеме отново мястото си в хора. Остават жанровете лирика и епос. Ала и те са безкраен разказ за лични съдби, които съхраняват и олицетворяват историята на цели народи. Средновековието гледа идеално на личността. Разбира я като форма на човешката общност, като държава - това е кралят. Неговата фигура е образец. Той е единствената личност в средновековната държава. Църквата издига човешката личност до символ на народ, държава, власт и форма на живота. Така се отрича личността на отделния човек. Какво е суверенът? Човешка същност, превърната в образец. Едно всеобщо Его, знак, който бележи силната позиция на мъжа. Мъжът господствува реално в качеството си на суверен и връх в обществената пирамида. Всеобщо, изначално господство на единичната човешка същност - това емонархията. Кралят ежив човек. Един нечовек, чието съще ствуване има строго примерна функция. Той представя свят на образци. Наричат го ритуална фигура. А реалното човешко същество? Отказва ли се църквата от него, след като го абсолютизира така? Изглежда, нехуманно го изоставя на произвола му и жестокостите на света... Благосклонността на краля и пътят към двореца са единствена възможност за човешка самоизява. Само вярност към господаря и пълно отричане от собственото Аз. Смисълът на човешкия живот епреклонение пред суверена, друга алтернатива няма. Като попли през целия си живот по стълбите към двореца, средновековният човек доближава своята абсолютна противоположност - суверена личност. Ето смисъла в живота му - да изгуби своя та реалност и стане реален представител на висш и безусловен свят, учреден от бога, да остане монарх. Да стане нечовек като церемониалната фигура на краля. Не ели това смъртта, и животът - стремеж към смъртта. Това е и властта.