Поезията на Десанка Максимович в България

От петдесет години насам можем да кажем, че Десанка Максимович е най превежданата у нас югославска писателка. Това се обяснява, от една страна, с видното място, което тя заема в съвременната югославска литература, и, от друга, с трайния интерес на сръбската поетеса към българския народ и неговата поезия. Възторгът от младостта, природата и любовта преобладава в първите творби на Максимович, които покоряват с искреността и топлината на чувството, с онова образно богатство, дошло от проникновеното възприемане на природата и от тънкия усет за живопис. По време на австрийската окупация Десанка Максимович пише и няколко родолюбиви стихотворения, публикувани по-късно. Но Първата световна война присъствува откъслечно в началото на нейното поетично творчество. Първи откриват таланта на младата, току-що завършила гимназия поетеса редакторът на сп. „Мисао", крепостта на сръбския модернизъм, Велимир Живойнович- Massuka и Сима Пандурович през есента на 1919 г. и оттогава години наред включват в броевете на списанието нейни стихотворения. Още с появяването си стиховете на младата поетеса предизвикват жив интерес. Йован Дучич вижда в нейно лице най-добрия лирик в новата сръбска поезия, а Велимир Живойнович-Massuka смята тези стихове за нов глас в сръбската поезия. От 1924 до 1940 г. освен многобройните публикации в периодичния печат излизат десет книги на Десанка Максимович, а само до 1930 г. в четири сръбски антологии са включени 18 нейни стихотворения. Първият и поетичен сборник „Песме" (1924) и следващите „Врт детинства" (1927), „Зелени витез“ (1930), „Лудило срца“ (1931), „Гозба на ливади" (1932) и „Нове песме“ (1936) разкриват трудния път на един многообразен поетически талант: хармоничен и пълнокръ вен есветът на поетесата в „Песме“, докато вече в „Зелени витез жизнеутвърж даващото начало се бори с отчуждение и скептицизъм, за да намери опора преклонението пред вечната красота, в приобщаването към народ и отечество Гозба на ливади“ и „Нове песме“. B B През 30-те години, до 1941, поетесата сътрудничи постоянно в кръга на писателите от „новия реализъм“: Джордже Йованович, Оскар Давичо, Душан Матич, Коча Попович, Александар Вучо и по-младите - Лалич, Зогович, Чопич и др. В годините на войната тя учителствува известно време, пише, но публикува съвсем малко. Това сурово време ангажира поетесата в една нова за нея социална, народностна проблематика. Своите родолюбиви и антифашистки стихотворения, написани в течение на тези години, събира в книгата „Песник и завичај (1946). Някои от тях, като „Крвава бајка“, „Спомен на устанак“, „Устаници“ и други, са получили изключителна известност.