Феноменът Радичков

През 1959 г. Йордан Радичков издава първия си сборник разкази „Сърцето бие за хората“. Вторият му сборник „Прости ръце" излиза през 1962 г. Тия сборници веднага привличат вниманието на критиката, макар че тук още по нищо не личи необикновеният му талант. В тия разкази има хумор и лиризъм, гоголевски и йовковски мотиви, много познати неща, които критиката можеше да определи, да им даде наименование. Критиката е благосклонна към него. Но днес може вече да се види, че „Сърцето бие за хората“ е все още в кръга на един овехтял традиционализъм. Неговите соточински селяни са една тема, която не може да даде много - Постол, галошите на попа и т. н. са неща, които нашите класици са изчерпали до дъно. Изчерпали са в същност не темата, защото по-късно сам Радичков я обнови по блестящ начин, а това светоотношение и философия, тая гледна точка за живота. А Радичков независимо от туй, че спираше вниманието си на отделни моменти от съвременността, най-често оставаше в кръга на остарели виждания, в емоционалното робство на мощни образци, нещо, което му пречеше да се приближи по-непосредствено до живота, спъваше творческата му мисъл. И затова някои негови разкази от „Сърцето бие за хората" приличаха на умни и талантливи упражнения по литература. Втората му книга „Прости ръце" показва една по-голяма свобода на движе нията, по-непосредствено отношение към действителността. Той се движи с леката стъпка на човек, който се разхожда; спира за момент, когато пред очите му изникне някоя картина, за да и се наслади. Той обича да скита с бележник в ръка; излиза сутрин в полето и пролетните ласки на вятъра и слънцето го радват. Повод за неговите разкази стават случайни срещи. Интелектуално-асоциативната природа на неговите разкази, субективната им нагласа, техният лиризъм - понякога буен и импулсивен, понякога тих и сдържан - ги приближава често до лириката с нейната свежест на изживяването и непосредственост на чувствата. Има един разказ „На залез" - четири деца стоят край огън, по шосето минава колона военни автомобили и една жена дълго гледа след нея. Само толкова. Настроение, леки, нежни тонове, акварел, тънък, Меланхоличен воал, едва уловими впечатления. Тук нещо е само загатнато, недоизказано, оставено на въображението на читателя. Също както в поезията. Невидимите деликатни нишки, които свързват поета с природата и хората, с помощта на които той общува със света, читателят трябва сам да разнищва. Радичков не обича да описва. Често случката за него е само повод, жизнен подтик, реактив, който проявява собственото му настроение, отприщва потока от субективни впечатления, събужда дремещата у него мисъл. Във всеки разказ чувствуваме неговата намеса, неговото присъствие и, мисля, нямаме основание да бъдем недоволни, защото това е една натура с по-сложна духовна структура, 3 с изострени естетически сетива, една деликатна, впечатлителна душа, в която явленията се отразяват в мека, матова светлина.