Правописният въпрос през Възраждането

Най-старото поколение възрожденски писатели бяха чужди на каквато и да било граматична теория. В своята книжовна практика те се придържаха по навик към писмената традиция, отразена в ръкописите от XVII и XVIII в., пишеха на език, в който наблюдаваме смесица от черковнославянска реч, в нейната руска или сръбска разновидност, с по-слабо или по-силно, а на места доста чувствително застъпване на говоримата българска реч. Когато с течение на времето настава раздвижване в книжнината и в училищното дело, когато и писатели, и учители започват да чувствуват нужда от общ и устроен литерату рен език, откри се, както е известно, епохата на филологическите разпри, на оживените спорове за основата, върху която да се изгради книжовният език - черковнославянска или народна. Споровете приключиха с пълната победа на т. нар. новобългарска школа, която държеше новоизграждащият се книжовен български език да запази изцяло и последователно своя чисто народен характер. Успоредно със споровете около основата на книжовния език възникнаха напълно естествено и спорове за неговия правопис - да се подведе ли той по правилата на черковнославянския правопис или да се отърси от консервативните похвати и да се приспособи към говоримата реч. Не бива защо да ни учудва фактът, че в първата половина на XIX в. в нашата книжнина се изявяваха извънредно силно чертите на черковнославянския правопис, дори у автори, които последователно пазеха чистата народна реч. Достатъчно е да се хвърли поглед върху буквите и надбуквените знаци, употребени от Петър Берон в неговия „Рибен буквар“, за да се види, че и в тая забележителна малка книжка от 1824 г., която има такова решително значение за оформяването на новобългарския литературен език, се съдържат, общо взето, може би повече буквени знаци, отколкото в който и да било среднобългарски паметник. Тук намираме употребени на равноправни начала не само гръцките букви омега, ипсилон, тета, пси и кси, но и лигатурата ук (8), и съчетанието, и стария знак я. За предаване на африката д-р Берон възприема знака џ, който енов за българската кирилица и се среща в късни наши паметници. Под силното влия ние на черковнославянското правописание Берон не може да се освободи и от ятовата гласна, която той пише на нейното етимологическо място, без да се съобразява с нейния гласеж в народния език. Якавите народни форми у него са малко на брой. Изобщо това е практиката в нашата книжнина до средата на ХІХ в. Якавите форми през този период са най-чести у Софроний, особено в текста на неговите Езопови басни.