Прагът на чоглавото

За равнището на литературната критика не бива, мисля, да се съди на първо място по това, доколко умело тя изразява и обосновава най-приемливото, сиреч най-лесно разпространимото становище за художествената творба. Същинското равнище на критиката зависи от способността и да оползотвори мнението на малцинството. Бих искал да наблегна на „оползотвори". Не става дума просто за търпи мост към гледища, които са ни още непривични. Подобно изискване е толкова насъщно, че би трябвало да сме сериозно обезпокоени, когато се налага да го припомняме. Литературната критика обезсмисля обществено-естетическото си предназначение, щом се вкопчи във формулата „или-или" и иска да узакони, даже да йерархизира своите оценки. Веднъж постигнато, признанието на художествената творба наподобява брачна любов: ако постоянно не се извоюва отново, превръща се в етикеция, във въпрос на благоприличие. А кой друг би подпомогнал постоянното обществено прераждане на творбата, ако литературната критика упорствува на вече приетите оценки, ако се пази от гледища, които поставят на изпитание досегашните ни представи? Много е лесно да потърсим за съдружник инертността в мисленето. Тогава всяка нова гледна точка ще ни изглежда уязвима поради туй, че не е общоприета. Но според мен не бива да оспорваме пълноценния художествен живот дори на произведения, отличени с награда. Особено когато са значителни. Известни са ми опасенията, да не би прекалените дискусии да объркат литературните оценки. Ала намирам тези опасения напълно безпочвени. Тъкмо отбягването на дискусията е най-удобно за своеволие и безразборност в оценките. Няма да соча примери, защото на всеки от нас се е случвало да разлиства печат. рецензии в литературния ни Любопитно е наистина да се чете статията на уважаван наш критик, в която той не дава да се продума срещу „монолитността“ на Хайтовите герои, но сам забелязва и раздвоение, и драматизъм у тях. Обезпокоително е обаче, че се опитваха предварително да осуетят спора, а след като той все пак се състоя в Лите ратурния институт, от страниците на в. „Пулс“ бяхме смъмрени за това. Критиката евинаги с недоказани пълномощия. С всяко свое съждение тя се самоподлага на изпит за правоучастие в литературния живот. Ето защо не бива да се изненадваме, че породеният сякаш случайно (най-малкото - необичайно) спор за една „ясна" белетристична книга ни отведе до най-неизяснените и щекотливи въпроси на съвременното литературознание. Нека приемем твърдението на някои участници в нашето обсъждане, че Тончо Жечев неоснователно окачестви като структуралистична статията на Никола 3 Георгиев за „Диви разкази“ (Литературен фронт, бр. 24, 1973 г.). Би било повърх ностно да смятаме обаче, че така Жечев се улесни в своята полемика. Тъкмо обратното - той си навлече много упреци, загдето омаловажава и опростява системно-структурния подход към литературното творчество. Критикът не могъл да не предвиди този риск. Въпреки туй му бе нужен такъв опонент. Едва ли само с кокетство може да се обясни и обстоятелството, че Жечев полушего вито причисли себе си към „консервативните“ критици.