Du style slassique от Yves Gandon

Под този наслов Ив Гандон, поет, романист и критик, председател повече от едно десетилетие на Синдиката на френските ли- тературни критици, е публикувал неотдавна един труд от 256 страници, посветен на осем френски класически писатели: Паскал, Волтер, Босюе, Дидро, Ла Брюейр, Жан-Жак Русо, Мадам дьо Севинье, Мадам дю Дефан. Този труд не е първият на Ив Гандон в досежната област, но той утвърждава още веднъж сериозния дял, който критиката за1 Yves Gandon. Du style classique. Albin Michel, Paris, 1972. 148 ема в значителното творческо дело на пи сателя. Своите схващания и оценки като критик Ив Гандон излага още през 1938 г., когато публикува след Литературни маскаради", Критически гравюри“ и „Пастиши" най-известното си съчинение в областта на критиката - Демонът на стила". В един обширен предговор, който предшествува това негово съчинение, са изложени ясно и отривисто теоретичните положения, на които почива критическият апарат, с който Гандон си служи в оценките си на един или друг писател. Качеството, същността, непредаваемата материя на стила произтичат от самата природа, пише Гандон на с. 3 в предго вора си, или, както се казва от петдесет години насам, от физиологията на писателя. Още Бюфон беше казал, че стилът е самият човек". Какво в същност разбираме под това? Реми дьо Гурмон, казва Гандон, ще ни от говори: „Стилът е самият човек“ е изказване на натуралист, който знае, че песента на птиците се определя от формата на тяхната човка, от мускула на езика им, от диаметъра на тяхното гърло, от обема на дробовете им. Въпросът за стила не еот обсега на граматиците, освен ако те искат да се опрат на солидни психофизиологични понятия..." „Нашата критика, уви! - възкликва Гандон, и най-добрата, разбира се, е все повече и повече критика на моралисти, и все помалко и малко критика на артисти. Тя се грижи много да знае защо дадено произве дение е създадено и твърде малко разкрива как то е било създадено. Критиката на стила най-често се съдържа в една фраза..." В поредицата мисли върху стила, които определят твърдата позиция на Гандон по проблема, заемащ средишно място в теоретично-кри тическите му размишления върху литерату рата, срещаме следното изказване: „Един голям писател създава свой език, което не ще рече, че изнамира основните данни. Лексиката и граматиката са дадени на всички. Стилът на един гениален писател принадлежи само нему. Отдето и крайното разнообразие на Оригиналните стилове. Едните разширяват своя обсег откъм архаизма, другите - откъм техническия език (говоря за съвременниците ни), други пък откъм фамилиарния език и пр. Вярна е мисълта на Гандон, че иде ите могат да измамят, стилът не". Вярно е също, че едно произведение на литературата не живее може би единствено чрез своя стил; но то продължава да съществува чрез него. Защото ако стилът есамият човек, той е също и преди всичко писателят. С „Демонът на стила", съчинение вече кла сическо в досежната област, Ив Гандон повиши значително интереса у читателя към езика и стила на писателя и нему заслужено бе присъдена на времето „Голямата награда на Критиката". „Това, което наричаха толкова дълго време ясния френски език", е в опасност - пише Гандон в предговора към новия си труд. Пишейки „За класическия стил", аз се опитах да реагирам, доколкото е по силите ми, срещу деградацията, която го заплашва всеки ден повече. Все в страниците на предговора към новото си съчинение Гандон ни дава известни пояснения, които представляват интерес. Той пише: „Методът, с който си служа В тази поредица от етюди, не се отнася до никаква система на мода днес. Не става въ прос тук ни за тематична критика, ни за пси хоаналитична критика, ни за структуралистична критика, ни за марксистка или екзистенциалистка критика. Не че съм против съз нателните изследователи, които в различните дисциплини са се постарали да дадат на кри киката един нов образ. Колкото необосновани и тьмни да изглеждат понякога някои от техните подробни анализи, те имат най-малко заслугата, че се опитват да се приближат до преценки, за каквито не се емислило преди тях... Вярвам, че критикът има за главна функция да въведе читателя в интимния свят на автора, да му позволи да види оригиналното в неговата мисъл, както и в израза, да го накара особено да почувствува онази трылка, онази „аура“, които придружават и ограждат всяко завършено творение. Жан Кокто, който беше човек с фантазия, включваше част от своето творчество под наиме нованието „критическа поезия"; този термин не беше неточен, за да дефинира висо ката наслада, която критикът има като мисия да сподели с тези, които го четат." Ив Гандон ни поднася съчинението си За класическия стил" със следните встъпи телни думи: „В настоящия си труд аз се занимавам само със стила на осем класически писатели и моята главна работа е да ги пре прочета внимателно, с молив в ръка. Не съм изненадан, задето преоткривам тяхната чудна младост. Колко тези големи класици - въпреки или по причина на училищните ръководства, на лекциите „екс катедра", на беседите и на полемиките - са зле познати! Имаме ли право да казваме, че Паскал е весел автор, Волтер - нежен, че величестве ният Босюе е обикновен селски свещеник, че буйният Дидро е по-сантиментален от автора на „Езерото“, че Ла Брюйер е превъз хождал Алфонс Але, Единствен може би Жан-Жак в похвалата, както и в порицанието, ебил верен на своето измерение. Колкото до Мадам дьо Севинье и до Мадам дю дефан, които са били без съмнение най-духовитите жени на Франция, не трябва да се смя таме задължени да напомняме, че четенето на тяхната кореспонденция е днес още найприятното за един добре устроен ум. Тези шест мъже и две жени не са зарити в праха на библиотеките. Те живеят, трептят от жизненост: не остава нищо друго, освен да отидем и ги видим." Препрочитането с молив в ръка, както казва Гандон, на включените в сборника му осем автори е позволило на критика да види покрай стилните особености в техния маниер на писане и други черти от творческата им физиономия, защото това са творци, съз дали, всеки от тях, един нов свят, който ни поразява с върховете, до които се еизвисила човешката мисъл. Един Паскал е цяла вселена с онова неповторимо богатство, което откриваме в неговите „Мисли“ и „Провинциални писма", за които Волтер пише, че е „първата гениална книга, която светът има в проза". Гандон привежда редица пасажи от „Провинциалните писма", за да изтъкне, от една страна, глъбината на мисълта, и, от друга, Паскаловия стил и диалектика, дъл бокото му красноречие на религиозен мислител, който между многото мисли, които с врязал в паметта на потомството, е и след ната: „Човекът е една тръстика, най-слабата в природата, но една мислеща тръстика."