Людмил Стоянов

Слезе от сцената един от големите представители на съвременната бъл гарска култура - Людмил Стоянов. Слезе - след седем десетилетия непре станен писателски труд, активна обществена дейност, изпълнил своя дълг пред народа си, пред времето и пред човечеството. В литературата Людмил Стоянов дойде направо от недрата на народа, от някогашните глухи планински села, за чиито синове са казани думите му: B Моят народ е най-беден; няма по-беден от него. Оскъдност се казва съдбата му. Дрипи от него висят. Мотика и рало - от детинство до гроб: ден и нощ - непрестанно и черно телло. Картина сякаш извадена от апокалипсиса. Ето още един неин вариант стихотворението „Към моите съселяни": Все тъй ви виждам: в тъмни нощи, в трънаци вятърът засвирил, наоколо - мъртвило, сняг. Веднъж в неделя идва пощата с червени листове от бирника и после сняг, мъртвило пак. Людмил Стоянов измина пътя на химерите, издигна кули от мраморен стих, но трагичното видение на родината не напусна никога неговото съзна ние. Под гърма на Октомврийската революция се роди неговият бележит разказ „Милосърдието на Марса" - и писателят се изправи до своя народ, пет десетилетия стоя като воин в неговите редици, дочака бурята и победата светлината над мрака, тъй както бе предсказал: на И застанал радостен на прага, ще посрещна в блясъци и дим хората, които в гръм и влага оплодяват новите бразди. И ще бъда като строен ясен, разлюлян сред цветното море, който чака мълнията властна, за да падне примирен. ник Мълнията и гражданин дойде - и сега неспокойният поет, неустрашимият обществе лежи бездиханен пред нас.