СЕПТЕМВРИЙСКА ЛИТЕРАТУРА

Септемврийското въстание от 1923 г. даде могъщ тласък на развоя на българската литература. „Септемврийска поезия" - така беше наречена от Георги Бакалов псезията, която беше създадена непосредствено след въстанието и отразяваше неговия патос и настроенията след неговото поражение. „След поражението на труда през септември - пише той с възможния за онова време език - цялата трудова поезия у нас се превърна в септем врийска поезия." И тая поезия, чието начало „изхожда от септемврийските събития", получи широк терен и продължителност в българската литература. Веднага след Септемврийското въстание и въпреки фашисткия терор се появи нова вълна от революционна литература, главно поезия, в периодичните издания „Нов път“, „Пламък“, „Наши дни“, „Звънар". Родена от въстанието и от емоционалната атмосфера след неговото потушаване, тя отразява ужаса на фашистките изстъпления. Но тя не само долавяше „ужаса, страданията, кланетата, зверствата“. Тяхното изобразяване тук им смисъл на изобличение. При това нейното съдържание е много по-богато. Тя е пропита със скръб по загиналите в боя. Но това не е плач над умрели, а обет над гроба на борци, паднали в борбата за „правда и за свобода". Тая поезия прославя въстаналите работници и селяни и епропита със социален хуманизъм. И още: тя изразява протест против фашисткия терор, възторг от революционния подвиг на народа и вяра в бъдещата победа. „Сватба“ на Фурнаджиев в същност емечта за ново въстание, в което народът ще тържествува. „Септември“ на Гео Милев е предсказание, изречено с твърда увереност също така за ново въстание, което ще завърши с победа. По своята идейна насоченост септемврий ската поезия е антибуржоазна. Макар да има по-особен характер - определен от конкретните обществено-политически обстоятелства на историческия момент - тя представя, общо взето, продължение на революционната линия на Смирненски. Тя е първата антифашистка литература у нас - израз на настроенията на работническите и селските маси. Най-ярки с цялото си тогавашно творчество нейни представители бяха Гео Милев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. Първият център на тая литература беше списание „Нов път“, редакти рано от Георги Бакалов (1 дек. 1923 - средата на април 1925, спряно от фашистките власти). В него се сложи началото на антифашистката литература у нас. По-рано само Смирненски още в 1921 г. написа антифашистко стихотворение, в което съобщи за борбата на италианските антифашисти и призо ваваше към бдителност против зараждащия се и в нашата страна фашизъм („Ардити").