Пенчо Славейков. (Многоликост, противоречия... хармония)

Сбъднал ли се е този сън на Олаф ван Гелдерн - Славейков, ние не знаем. Но животът му след смъртта прилича на земния - все тъй неспокоен и шумен. Ролята на този поет в историята на българската литература и култура е особена, съдбата му - също. Неговото име винаги е възбуждало духовете, предизвиквало е остри спорове - до последно време, когато бе окръжено с ореола на някакво мило, почти идилично, но неприличащо му и сигурно краткотрайно критическо единомислие. Няма друг български поет, за когото да са били изказани, изстрелвани толкова противоположни мнения и оценки. Видни писатели и критици, литературоведи и езиковеди, естетици и публицисти - д-р Кръстев, Людмил Стоянов, Боян Пенев, Стефан Младенов, Димо Кьорчев, Спиридон Казанджиев (да споменем само неколцина от това множество) - сякаш са се надпреварвали да се противопоставят един на друг в отношението си към Пенчо Славейков, да демонстрират различни тълкувания и преценки и когато не влизат в преки стълкновения. Един ще го нарече „велик художник - художник, какъвто българската литература досега не е виждала", ще съзре у него дори гениалност, друг ще заяви с мрачна злъч, че Пенчо Славейков издава признаците на дълбоко и и трагично безсилие", а трети ще „допълни“, че никой български писател „не e тъй слаб художник като него". У едного „Кървава песен" буди „чувство на съжаление за толкова голям труд, който е отишъл напразно", а за другиго една единствена глава от нея „струва колкото цялата българска литература след Освобождението“. Един язвително ще подхвърли, че езикът му е „измъчен до смърт, сякаш умишлено изтезаван за незнайна цел, пълен с варварска дисхармоничност“, друг възхитено ще го характеризира като „чуден“, „чарующ“, достоен само той да обезсмърти името му, а на трети и тези епитети ще му се сторят слаби, та ще назове Славейковия език „Вълшебен". Някои виждат в поезията и мирогледа на Пенчо Славейков едва ли не само мрак и безнадеждна меланхолия, а други - светло жизнелюбие и жизнерадост.