Никола Фурнаджиев пред кабинета на младия литературен работник. Непубликувана стенограма

Това беше преди повече от едно десетилетие - 8 април 1960 г. Тогава към Съюза на бъл гарските писатели съществуваше. Кабинет на младия литературен работник, една форма за работа с младите автори. Срещата с Никола Фурнаджиев бе предварително широко разгласена и се очакваше с нетърпение. Още повече, че интересът към неговото творчество осезателно бе порасъл, особено след излизането на стихосбирката му „По пътищата ти вървях". Като сътрудник на вестник „Народна младеж“, който периодически издаваше страница „Смяна" с творби от млади автори, ми беше възложено да напиша информация във вестника. Самата среща се състоя в стария съюзен салон, в който тогава се устройваха писателските съ брания. В уречения час, когато салонът се беше почти изпълнил с млади хора, повечето от тях студенти, Фурнаджиев и придружаващият го Радой Ралин влязоха и се отправиха към масата на подиума. Радой Ралин приветствува поета от името на присъствуващите и го покани на катедрата за встъпително слово. Фурнаджиев обаче се отказа и пожела един непринуден, дру гарски разговор с младите хора върху въпросите, които те ще му зададат. Първото желание се роди спонтанно - някой от салона пожела поетът да разкаже за първите си стъпки в литературата. След това Радой Ралин започна да получава бележки с въпроси, които прочиташе на глас и предаваше на Фурнаджиев. Понякога въпросите се задаваха анонимно или пък бяха подписани само с фамилните имена. На това се дължи непълнотата в стенограмата. По какви причини вече не помня, но информация във вестника не излезе. От срещата обаче съм запазил своята стенограма и сега я печатам за първи път. Надявам се, че ще бъде полезна за всички, които се интересуват от живота и творчеството на поета. Н. Фурнаджиев: - Започнах да пиша още като ученик. Печатах първоначално в хумористичното списание „Българан“ и „Кво да е“ и др. Първото нехумористично стихотво рение печатах в ученическото списание, което излизаше в Русе. Там печатаха свои произве дения Асен Разцветников, Георги Караславов и ред други български писатели. По това време излизаше списание „Пламък" на Гео Милев, където работеха Ламар, Хрелков и редица други, които са забравени вече. След смъртта на Смирненски се създаде един подем в нашата лите ратура, в нашата поезия предимно. Тъкмо по това време се начена връщане към народа, към земята, казвам връщане, защото символистите и особено епигоните им, които господствуваха тогава, като по-младите Йордан Стратиев, Иван Хаджихристов и редица други около списа ние „Хиперион", бяха далече от нашата земя, от обикновения живот, докато в поезията на новото поколение, на тия млади хора, вече имаше нещо съвършено друго и това се отрази не само на формата, на изразните им средства, а, бих казал, настъпи преврат, който е малко оценен от нашата литературна история. Целият поетичен език с неговите чертози, нимфи, с неговите непеса, с неговия условен и алегоричен език вече не можеше да бъде сроден на младите поети бо него поети, тъй да се каже, стана време. Езикът и изразните средства на цялото поколение 109 по-земен, по-конкретен, по-предметен. Това е начало на ново развитие в нашата поезия, връ щане към народа, след като се използуваха богатствата на символистите, защото не можеше да се пише, както пишеше Вазов, но все пак имаше връщане към традициите на реалистичната поезия. Образите на нашата земя, на народа и т. н. можеха да се срещнат в Емануил Попди митров, в Гео Милев, но при тях тези образи бяха по-други. Народът стана вдъхновител на поезията на това поколение, което даде няколко поети като Смирненски, които и досега имат място в нашата поезия. Това е в общи думи атмосферата, това евремето, в което аз почнах да пиша своите стихотворения, събрани в първата ми книга „Пролетен вятър“. На тези първи свои работи, писани отдавна, преди 34 години, когато съм бил на 24-годишна възраст, днес аз гледам критически. Много работи сега не бих ги написал така, както съм ги написал тогава. Но такова е било времето и не може да се сравнява едното с другото. Изобщо смятам, че място в развитието на една литература и специално в поезията имат ония поети, които носят нещо ново в нея. Често пъти от едно поколение правят това няколко човека, рядко един човек го прави сам. Вземете символистите. Те създадоха все пак, въпреки нашето отрицателно отношение към поезията им като идеология, истински поети, които работеха в тая област и създа доха ценности, които не биха могли да бъдат отречени. Едно поколение като Лилиев, Ясенов, Дебелянов и Емануил Попдимитров създадоха ценности, които са неувяхващи според мен. Общо като школа символизмът допринесе твърде много за усъвършенствуването на средствата, езика на нашата поезия, късото стихотворение и редица други неща, които бяха дадени от сим волистите. По-късно в нашата поезия бяха дадени нови ценности от нови поколения.