За да останеш от Симеон Правчанов

Между литературно-критическите книги, излезли през последните години, книгата на Симеон Правчанов „За да останеш" се от деля с редица специфични свои качества и не би трябвало да се премълчава. Още повече, че тук са събрани най-сполучливите литературно-критически етюди, портрети и статии на автора. Това е една физиономична книга, която представя в благоприятна светлина 181 своя създател и доказва още веднъж доброто равнище на съвременната ни критика. Написана умно, увлекателно, тя прави впечатле ние преди всичко с похвалния стремеж да се разчупят шаблоните на литературно-кри тическата ни мисъл и да се поднесат съпреживени, лично изстрадани истини и Оценки. Всеки истински литературен критик е повече или по-малко пристрастен в отноше нието си към литературните факти и найчесто това не е голяма беда. Защото критиче ската пристрастност за разлика от читателската е съзнателно потискана, ограничавана от стремежа към обективна оценка на художествените ценности, направлявана от стремежа към обективна оценка на художе ствените ценности, направлявана от класовопартийния подход и здравите идейни позиции. Такъв е случаят и със Симеон Правчанов, който въпреки ярко изразения си субективен поглед върху художествените стойности успя ва да даде в повечето случаи обективна оценка и тълкуване на сложната съвременна мисловност у различните творчески индивидуалности. Диапазонът на неговите критически интереси е твърде широк и обхваща съвсем различни, дори противоположни писателски почерци: Димитър Димов, Димитър Талев, Георги Караславов, Андрей Гуляшки, Весе лин Ханчев, Владимир Башев, Слав Хр. Караславов, Павел Вежинов, Ламар, Генчо Стоев, Атанас Наковски, Петър Караангов, Андрей Германов, Тодор Монов. Към проблемите на тяхното творчество Правчанов не може да остане равнодушен и безпристрастен, защото не се залавя да пише за неща, които не са го силно впечатлили и развълнували, които не са поразили въображението му и Раздвижили мисълта му. Пред нас е един честномислещ, образован и обигран критик. На това се дължи и артистичната лекота, с която се стреми да пише, и умението да създаде впечатление, че мъките на словото не са му познати. Скучните силогизми на литературните учебници и обстойните фактологични изследвания не са му присъщи. Правчанов съзнателно бяга от подробното, сухо научно изложение, от изчерпателната псевдодокументалност, от житийните" преразкази и самоцелните теоретизации. Всичките му статии са сравнително кратки, синтетични, конкретни; наймного му се отдава художественият анализ на отделна творба и герой (Юрталана от романа на Караславов „Снаха", Рафе Клинче от Талевия „Железният светилник") и беглият литературен портрет, очертан с едри контури (портретите на Веселин Ханчев, Владимир Башев, Андрей Германов). Симеон Правчанов пристъпва с вълнение и напрегната чувствителност към света на своите автори. Основната му цел е да проникне дълбоко в различните творчески съдби, да усети зараждането на поетическите идеи, неуловимия миг на художественото осъще 182 ствяване и да ги обясни със специфичния за всеки творец начин на мислене. Той се стреми да трансформира своята добросъвестна критическо-изследователска дейност в емо ционална артистична интерпретация, да насити наблюденията си над всеки отделен литературен герой с вътрешен патос, с интимно съучастие и съпреживяване. В някои случаи успява да постигне в социално-психологиче ските си етюди съчетание на обективната, трезва критическа оценка със субективното вътрешно виждане на художестве ните факти. Симеон Правчанов преживява образите, търсейки да обясни идейната и естетическата им същност, да види характерите отвътре в душевната им структура. В най-хубавата си статия „Аз живея друг живот“, където разглежда образа на Рафе Клинче от „Железният светилник“ на Димитър Талев, критикът тълкува сложната съдба на преспанския резбар на фона на епохата, когато идеалът за героя и твореца е синтезиран в Георги Раковски, и откъснатият от този идеал художник е немощен, безсилен да изнесе върху тес ните си плещи великите национални задачи. Проследявайки героя във взаимоотношенията му със Султана и Лазар Глаушев, Правчанов успява да съпреживее човешките съдби като движими от общите икономически и исторически закони и процеси. Индивидуалистичният бунт на надарената личност, откъсването и от националния колектив той схваща като определящи сложността на характера. Трагедията на Рафе обяснява с разрушителния заряд на неговите нравствени норми, ренесансовият характер на артистич ните му преживявания - с особеностите на епохата и мащабите на Талевия художествен талант.