Никола Фурнаджиев

Познанството ми с Фурнаджиева задочно почва от „Пролетен вятър" - малка с 16 стихотворения. Един от жалоните на националната ни поезия. книжка Бях тогава студент. И първи път го видях - ако паметта ми не ме лъже - на онова историческо четене в аудитория 45 по случай 10-годишнината от смъртта на Яворова. Втори път, мисля, го видях на една негова литературна беседа-пак в една от аудиториите на ул., Тетевен". Тази беседа в същност беше отговор на една по-раншна беседа на Людмила Стоянов, който нарече поезията му от „Пролетен вятър“ „какафония от върбови пищялки". Една крайно субективна и консервативна преценка. Фурнаджиев говори темпераментно, задъхано - той не беше оратор - и не остана длъжен на своя критик. По-сетне го виждах по литературни четения и го срещах често в Народната библиотека. Дори веднъж си спомням: взех поемата „Възмездие" от Блока. И вътре намерих забравен заемния лист, с който преди това Фурнаджиев е заемал тази книга. И ми направи впечатление едрия му висок и малко трудно четлив почерк. Тогава лично още не се познавах с него, но той веднага се запомняше. Среден ръст, тромав вървеж, с ръце обикновено скръстени отзад, главата си държеше малко наведена надясно. Високо чело, обикновено поприкривано от кестенява мека коса, която още тогава правеше впечатление на оскъдна, а с течение на годините почти олетя. Това, което особено се запаметяваше от лицето му, бяха подчертаните му месести устни. Имаше дебел плътен глас и говорът му беше бавен като че малко затруднен. Понякога сякаш се препъваше от някои думи. В ония времена имаше весели нощни заведения, пълни с шумни млади компании. И ние - младите тогава, които вече се изкушавахме от изкуството - посещавахме понякога тия заве дения. А имаше компании, на които естествената атмосфера беше там. Веднъж попаднах в „Славянска беседа" в една група от такива веселяци. Беше в нея проф. Никола Маринов - един художник, пред когото всички се прекланяха за високите му човешки качества, Дечко Узунов, Илия Бешков, Никола Фурнаджиев, Пенчо Георгиев и не помня още кои. Цялата вечер като рефрен на всички шеги и наздравици беше песенчицата: да Ех че ми е весело да пътувам по море ипо езеро. И винаги запяваше Дечко Узунов. А Фурнаджиев от време на време произнасяше: „Обичам чета писателя Пишевски“. Имитираше някакво парвеню, което се хвали, че чете Пшибишевски, а не знае името му. Тогава Пшибишевски още се четеше. В началото на моето студентствуване живеехме заедно с моя земляк Минко Мондешки - сетне професор по медицина, сега покойник. Тогава университетът беше бурно място. Огромната част от студентите - деца на народа - живееха с политическите проблеми на страната и силно реагираха на политическото мракобесие. Там собствено имаше два ярко очертани воюващи лагера - прогресивните студенти и студентите-фашисти. Студентските борби от онова време 112 са една от най-светлите страници в революционните борби на нашата младеж. Студентите имаха обичай тогава да носят бастуни. И често в острите разпри из разните факултети тия бастуни влизаха в действие. Фурнаджиев отначало следваше медицина, после напуска тази специалност и завърши философия. Та Мондешки ми разправяше за него, че в студентските сбивания често с голяма настървеност се нахвърлял с бастуна си в боя.