Заблудите на антиромана

През 50-те години във Франция се появиха романи, които привлякоха вни манието на читателската публика със своята необичайност: тези произведения бяха почувствувани като отрицание на традиционната форма на романа, наследена от представителите на критическия реализъм. Ето защо тази разновидност на романа беше назована антироман (или нов роман), а самото течение неореализъм (или нов реализъм). Най-известните представители на антиромана в момента са Ален Роб-Грийе, Мишел Бютор, Клод Симон, Натали Сарот, Маргерит Дюра, Самюел Бекет, Клод Мориак, Робер Пенже и др. В същност днес става ясно, че различията между тези писатели са твърде големи и че критиците твърде прибързано са ги обявили за представители на една школа школата на новия роман. Но все пак, въпреки че понятието антироман остава много неопределено, има нещо, което обединява тези писатели: това е стремежът им да „обновят“ съвременния роман, като разчупят стереотипите на традиционния (т. е. балзаковски) тип повествование. 1 Целта на настоящата статия е да даде една конкретна и същевременно обобщена представа за особеностите на антиромана. Пред вид нехомогенността на това литературно явление и с оглед икономичността на изложението ние ще се спрем само на най-характерните и най-крайни представители на антиромана; но, разбира се, общите изводи са валидни, макар и в по-малка степен, и за останалите неореалисти. Една от характерните особености на новия роман е подчертаният стремеж да се „затвори“ разказваното в себе си, т. е. то да няма повече от своето буквално, частно значение. По начало във всяко повествователно произведение събитията и героите са представени като единични и неповторими. Действуващите лица са дадени като конкретни индивиди (имащи най-често и собствени имена), а не като класове от индивиди; а всеки разказан епизод едаден като ограничен във времето и пространството, т. е. като случил се само веднъж. Разглеждани в тяхната не повторима единичност, съвкупността от разказаните събития образува буквал ното съдържание на повествователното произведение, неговата фабула. Но бук валното схващане на „традиционното“ повествователно произведение не е никога негова цел: във всички случаи буквалното съдържание трябва да отправя към някакъв общочовешки смисъл, представляващ интерес за читателя. С други думи, буквалното значение на фабулата трябва да може да стане преносно, т. е. да насочва вън от себе си. Естествено това се отнася както за фабулата като цяло, така и за отделните части на повествователния текст.