Петър Караангов

Несетно, без удивителни в критическите статии за него, Петър Караангов се наложи на вниманието на читателя; създаде собствена поетика, собствено поетическо верую, което е само негово и което - убеден съм от разви тието на автора - е изстрадано. Защото е минало през неговата съдба - в противен случай не може да има поетическа индивидуалност. Едно портретно разглеждане на поета би могло да докаже това. Моята цел не е описателното портретуване, а функционалният анализ на една „авторова физиономия", образа на поета. А то ще рече (излизайки от тази не особено точна литературоведска терминология) - анализ на възловите особености на това творчество, на идейно-формалните му доминанти. на „Зимни недели“ и „Внезапно лято“ са акцентните книги в творческия лик на поета. Това е закономерно. Те са последните стихосбирки на Караангов; в тях той най-силно се изяви и наложи като поет. Предишните му четири книги според мен подсказваха талантливия поет, без да го изявят. Това е по-честото явление в художествената практика: последните книги да са връх за поета. Така е например при Михаил Берберов, Владимир Голев, Иван Давидков, Павел Матев, Никола Инджов, Евтим Евтимов, Дора Габе. Не е така (за съ жаление!) при Любомир Левчев, Христо Фотев, Андрей Германов, Слав Хр. Караславов. Да допълним още нещо в тези начални думи. „Зимни недели“ и „Внезапно лято са на сходно равнище, но не се повтарят. „Внезапно лято“, без да е нов скок за поета, е нова дума в творчеството му. За това подробно ще стане въпрос. Самовглъбен поет, търсещ сериозно и задълбочено проникновени истини за живота и за себе си, Караангов не допуска (особено в последните си книги) лековато отношение към поезията, не прави компромиси с естетическата си съвест. Пречупена през индивидуална житейска и творческа съдба, поезията му еиндивидуален поетически глас, като всяко сериозно дело Караанговата поезия есистема и именно като система трябва да се разглежда. Другояче казано - като една дълга мисъл, както обичаше да се изразява Корней Чуковски. Наричат го мек и акварелен лирик. Не е невярно, но е пределно ясно, че с тези нелитературоведски определения и понятия не може да се характеризира същността на един поет. Можем най-много да дадем „начални ориентири", да изразим първи впечатления, които при всички случаи ще съвпаднат с ориентирите за други поети (за Иван Давидков или Иван Теофилов в случая). Наистина Караангов умее прекрасно да създаде атмосфера, която да успокои читателя, да извика в него тихи елегични настроения и съзерцателни наклонности, светли и красиви багри. Ще насочи погледа му към спокойни ипроникновени истини за себе си. Ще озари с нова светлина познатите или съкровени неща. Особено за детството, за малките селища (градче или село, без разлика), откъдето идват повечето от нас, за ония богати и плодоносни равнини, осеяни с кротки хълмове, за меланхолията на отиващото си лято и настъпващата есен.