За литературната критика

За никой друг дял на литературата не се говори с такава сурова взискателност, както за критиката. Прието еда се коментират и анализират само слабостите й. Редките думи на похвала и утвърждение са обикновено само уговорка, бегло отклонение от общо отрицателния тон. Ако се съди по преценките за нея, тя все е изостанала от живота“, „от развитието на литературата". Тук, разбира се, играе роля своеобразието на тази трудна професия - критикува нето: една дейност, която, както отдавна е известно, не се приема с възторг от онези, към които е насочена. А те са много - като се започне от отречените посредствености и се свърши с винаги недостатъчно похвалените челни фигури в една литература. Като се прибавят и реалните слабости на тружениците в тази област - погрешните оценки и недооценките на писатели и произведе ния - става ясно защо критиката е винаги обект на недоволство. И все пак не това е най-важното. Главната причина за традиционното и непресекващо недоволство от критиката е в широко разпространените пресилени и неточни представи за нейното място и функциите и в литературния процес. Някои например са склонни по най-категоричен начин да отричат правото на критика на предпочитания в света на художествените ценности. Критикът, според такива разбирания, е длъжен да бъде някаква, сляпа Темида“, която се отнася еднакво към всички жанрове, автори и произведения, всички стилови направления в единната социалистическа литература. Той няма правото да градира литературните ценности въз основа и на свой вкус, и на свои естетиче ски предпочитания. Той няма право да има любими автори, право, което може да му бъде оспорвано от други критици, с други предпочитания, както впрочем е било винаги в литературната и художествената практика. Оказва се от такова гледище, че критическата методология не допуска като компонент на подхода индивидуалното виждане, разбиране, чувствуване на критика. Сякаш критикът не е деец в сложния и многостранен свят на художествената правда, а някакъв изследовател учен, който открива обективни научни (в специалния смисъл на думата) истини, които са безапелационни, които не подле жат на индивидуално тълкувание и виждане, както е било винаги в света на изкуството, както е в света и на социалистическото изкуство. Да не се признава правото на критика на индивидуално отношение и виждане, върху основата на общата социалистико-реалистическа методология, да се подвеждат всички негови предпочитания под знаменателя на груповщината или субективизма, това значи да му се отрича правото на творец в областта на литературата, това е, наймеко казано, едно недоразумение от гледище на естетиката и литературната теория.