Спомен за моя братовчед

Нейната сестра, Точка, е била у нашите да помага в домакинството. Те я взели от Търново и я завели със себе си в Пловдив. Братът на дядо Славейков, Панайот, бил беден човек, и дядо Славейков искал да помогне на децата му да се изучат. Най-дълго стояла у тях Точка. Баба ми я третирала като слугиня и постоянно мърморела на дядо ми, за дето бил прибрал братовите си деца. По едно време трима - Точка, Марийка и Рачо били у тях. Баба ми не ги искала. Точка разправяла на сестра си, че през един много студен зимен ден (в Пловдив), Пенчо излязъл сутринта и цял ден не се завърнал дома. Брат му Иван му бил казал, че Денят е много студен, да не излиза. Той отишел на Марица с кънки и чак вечерта си дошел. През нощта станал и паднал. От тогава се почнала болестта му. „Аз си го спомням, бех годишно дете, как го влачеха сестра ми и слугинята през двора, той облегнат на рамената им, парализиран. Това ще да е било в 1884 г., като разправяше, по-късно колко са го ле 6 кували. - Ta гориха ли ме, та бесиха ли ме, че какво ли не ме правиха! Та парализиран седеше той в джамлъка на старата къща. Аз дете на 6 години. Даде ми една чепка грозде. „Да те не вижда мама!" Ето, че се зададе баба Славейковица. Аз турих ръката си зад гърба и тя щом наближи, изпуснах гроздето в тревата". Разправял и една случка, някъде на запад: