Шолохов и ние

„Шолохов и ние“ - така се наричаше международният симпозиум, свикан от Инсти тута за славистика в Лайпцигския университет на 18 и 19 март т. г. Поводът беше 60-годишнината на писателя, която се навършва на 24 май. Вероятно тъкмо тази връзка с на ближаващия юбилей ни караше да бъдем съвсем спокойни и да не очакваме от симпозиума бурни събития, резки сблъсквания на мнения. Колкото и да говорим за дискусии - все пак за тях са нужни не само субективни желания, а и обективни условия - в най-общия им и решаващ вид. Нужни са навици за дискусиите, а те са присъщи на едно по-ново мислене, на един по-благороден ум, на по-остър и ясен поглед, който не се бои да проникне във всички реално съществуващи проблеми и противоречия, който не е вързан посмъртно за изсъхна лото дърво на схоластиката, не е лишен от искрата божия да търси истината. Мисля, че това е извънредно важно, защото има хора и умове, които съвършено естествено не изпитват никаква нужда от дискусии. Те не ги възприемат като нормална атмосфера, в която протича научното мислене, научното търсене и познание. Те са привърженици на енцикликите, на безспорното, на строго очертаните зони - оттук - дотук. Тяхната задача е да се борят с ересите, с отклоненията от свещеното писание. Това е по-важно, отколкото да се развива науката. Макар че те много приличат на оня старателен, но изглежда не особено съобразнтелен овчар, който така пазел стадото си от вълците, че когато се обърнал в кошарата му нямало нито една овца. Лошото е обаче, когато тези овчари държат председателският звъ нец и не дават думата на другиго, освен на себе си. Когато своята летаргия, безплодие или просто неизлечима болест на ума искат да превърнат в правило, в най-високо достойнство, в железен респектиращ принцип.