Никола Фурнаджиев

Едва ли има български поет с по-изразителна външност от тая на Фурнаджиев. В нея е заключена голяма експресивна сила. Неговото лице прилича на някакво негърско божество, първично, грубо, непохватно издялано. В него има нещо много предкултурно, езическо, много от еманацията на чистата „природа“. Поет силен, земен, витален, той веднага те покорява със своята поетическа сила. Цялата му поезия е изпълнена със земни аромати. Особено ранната му лирика е изпълнена с едно могъщо ликуване. Явно пред нас е поет с огромна енергия и с големи жизнени запаси. Ако той би бил художник, той непременно би бил от школата на Йорданс, ако беше прозаик, непременно щеше да моделира образи подобно на Рабле, ако е поет, той не може да не бъде Фурнаджиев. Не знаем как другояче можеше да се излее тая груба сила на природата, ако не в такива силно драматични, могъщи, импулсивни стихове. Той ни прилича на поетически дух, който непрекъснато призовава земните сили на живота. Не е ли някакво своеобразно продължение на земята, на пръстта, на камъните, на корените на дърветата в литература. Няма в него черти, които да говорят за чисто проявление на „духовното“. И все пак той не е враг на въздуха и простора, на бляна и меч тата. Но духовните процеси при него протичат през неговата динамичноимпулсивна натура.