Федерико Гарсия Лорка

Спори се много за датата, както и за мястото на гроба. Според едни това е между 3-ти и 6-ти август, според други - 16-ти, според трети - 19-ти август 1936 година. „Един вик - беше писал Лорка - и един голям рог от огън!" ... Бе искал да го погребат в пясъка, заедно с ки тарата, но нея я нямаше. Бе искал да оставят балкона отворен, когато умира. Бе умирал много пъти, бе се разхождал със смъртта, която свири на своята стара бяла китара по кръстопътищата, под портокаловите и маслинени дръвчета, заедно с цигани, с черни коне и зловещи хора, бе раняван в Севиля и убиван в Кордоба, бе излизал и влизал, и влизал иизлизал със смъртта от кръчмата. Смъртта от хилядите образи, и нежни и невинни, и бели и прозрачни - до вонящите, гангренясали смърти, като тая на Игнасио Санчес Мехиас, знаменитият тореадор, всичките тези смърти се сляха в едно - два изстрела от револвер и един от ка рабина. Трима гранадски лумпени поемат със своя червен буик по обратния път за Гранада, за село виснар. На хоризонта остават позициите на репу бликанците, откъдето се чува китара, негласен свидетел на една абсурдна смърт. След време ще търсят костите на поета между костите на три хиляди гранадчани, погребани под тази пясъчна дюна, но и до днес нищо Достоверно не може да се каже. Федерико Гарсия Лорка се разтвори в испанската земя - той енавсякъде и никъде, той няма гроб - неговият гроб е Испания. След това единият от убийците бе застрелян от самите си по колеги някаква контрабандна сделка, другият умря от рак, третият от тиф. Далечният роднина на Лорка - Антонио Бенавидес -, който го бе аре стувал, с надежда да присвои част от наследството, трябваше да избяга от Гранада. И другите убийци се разпиляха, изчезнаха. Остана само един Франсиско Франко. Остана и онзи народ, който може да съзерцава смъртта зад една ограда от селитрени цветя и може да общува със смъртта, чиито найзначителни неща носят нейната върховна металност. Нали Лорка нарисува тази картина: