Васил Попов

Има преводни книги, които бързо се забравят. Има и такива, които остават в нашето съзнание, създават пред нас нови светове и трайно ни завладяват. Тези бележки ще се опитат да обяснят едно обая ние, тъй свежо и тъй хубаво, тъй силно и тъй светло - обаянието на Халдор Лакснес, големия исландски писател, създате ля на „Самостоятелни хора". През 1902 г. в Рейкиявик се ражда едно момче. То проявява големи дарби и дълги години се блъска в каменните стени на много философии и вери, докато излезе един ден на широкото поле - с лице към мрачното северно море и исландската пустош. Преди това момчето е обиколило Много страни, зяпало е със страхопочитание многовековните паметници на циви лизацията, отричало е непроходимо изостаналата си родина, за да се върне един ден и открие знаменития скалд Егил Скалагримсон, за да се влюби в саги и предания, за да види суровото лице на гру бите житейски истини и изпита божестве ната жажда да ги превърне в изкуство. Момчето вече естанало мъж, в чужбина е обикнало родината си, защото я е видяло в 122 истинските и размери и величина. И мъжъ може да каже с твърд, уверен глас Народът спеше в планините, населени с приказни същества и елфи, и на тази девствена земя, където всяка долина напомня за нашата история, всяка пустош е символ на най-съкровените ни чувства, ние днес живеем като че ли отново родени деца на природата, надарени с искреност които говорят на божествен език, а над нас се разтвая утринното небе, в косто горят предсказания и знамения... В найотдалечените места живее непоколебия стремеж към духовно развитие. В се гашното поколение няма чувство на за доволство, този чумен бацил на глупостав застоя. Всичко се намира в брожение Хората искат по-дълбок, по-богат духовен живот. Във всяко младо исландско сърце живее радостно предчувствие

Спори се много за датата, както и за мястото на гроба. Според едни това е между 3-ти и 6-ти август, според други - 16-ти, според трети - 19-ти август 1936 година. „Един вик - беше писал Лорка - и един голям рог от огън!" ... Бе искал да го погребат в пясъка, заедно с ки тарата, но нея я нямаше. Бе искал да оставят балкона отворен, когато умира. Бе умирал много пъти, бе се разхождал със смъртта, която свири на своята стара бяла китара по кръстопътищата, под портокаловите и маслинени дръвчета, заедно с цигани, с черни коне и зловещи хора, бе раняван в Севиля и убиван в Кордоба, бе излизал и влизал, и влизал иизлизал със смъртта от кръчмата. Смъртта от хилядите образи, и нежни и невинни, и бели и прозрачни - до вонящите, гангренясали смърти, като тая на Игнасио Санчес Мехиас, знаменитият тореадор, всичките тези смърти се сляха в едно - два изстрела от револвер и един от ка рабина. Трима гранадски лумпени поемат със своя червен буик по обратния път за Гранада, за село виснар. На хоризонта остават позициите на репу бликанците, откъдето се чува китара, негласен свидетел на една абсурдна смърт. След време ще търсят костите на поета между костите на три хиляди гранадчани, погребани под тази пясъчна дюна, но и до днес нищо Достоверно не може да се каже. Федерико Гарсия Лорка се разтвори в испанската земя - той енавсякъде и никъде, той няма гроб - неговият гроб е Испания. След това единият от убийците бе застрелян от самите си по колеги някаква контрабандна сделка, другият умря от рак, третият от тиф. Далечният роднина на Лорка - Антонио Бенавидес -, който го бе аре стувал, с надежда да присвои част от наследството, трябваше да избяга от Гранада. И другите убийци се разпиляха, изчезнаха. Остана само един Франсиско Франко. Остана и онзи народ, който може да съзерцава смъртта зад една ограда от селитрени цветя и може да общува със смъртта, чиито найзначителни неща носят нейната върховна металност. Нали Лорка нарисува тази картина: