Към определението на трагичното

Реални факти и свързани с тях съображения са придали на пробле мата за прекрасното доминиращо значение, извлекли са я начело на есте тическите категории и понятия. Теоретическият анализ отдавна се е сблъскал с обстоятелството, че при характеристиката на такива катего рии като възвишено, трагично и комично става необходимо да се опе рира с идеала, т. е. със съпоставката (ярко поляризирана или мълча лива) на това, което е, с това, което трябва да бъде. Идеальт като норма на дължимото обуславя в една или друга степен и възприемането на въз вишеното, трагичното и комичното. Възвишеното обикновено се схваща като такава разновидност на прекрасното, при която дълбоко са подчер тани мощта и величието, трагичното - като крушение на прекрасното, а комичното най-често като негов антипод, като негово отрицателно реализиране. смисъл Идеалът е, разбира се, човешки идеал и в такъв субективен, но в неговата основа винаги лежи онова реално или възможно съществуващо, което човек оценява като прекрасно. То може да се открие като момент дори и в утопичните идеали. А ако идеальти стоящото в неговата основа прекрасно са необходими, характе ризиращи признаци на възвишеното, трагичното и комичното, то оче видно те, като по-общи понятия, трябва да бъдат изведени в нача лото на анализа, да бъдат поставени в центъра на естетиката. Обратното не се забелязва. Макар че в анализа на прекрасното, и възвишеното, и трагичното, и комичното могат да внесат известни нюанси или дори корективи, то проблемата за прекрасното не се нуждае от тях, за да бъде теоретически постигната. Това се вижда не само логически, но и истори чески - в историята на естетиката. Платон не се е занимавал с възви шеното, а от трагичното и комичното се е интересувал с оглед на техния ефект, но не и на тяхната същност. Хогарт и Бърк не са имали специа лен интерес към комичното и трагичното (Хогарт и към възвишеното) ивсе пак са ни оставили едни от най-интересните тракати върху пре красното; същото се отнася и до Дидро. В Критика на съдната способност" няма анализ на трагичното, а за комичното - само отделни наблюдения; в тритомната си „Естетика" Хегел проявява очевидно пре небрежение към възвишеното и т. н.