Моите ненаписани мемоари

През моя дълъг, прекалено дълъг живот аз винаги съм се придържала о строго личната сфера. Никога не съм се изявявала - намирах, че не подобава. Във връзка с това казвам: В това семейство трябва да има един човек, който да не пише. А туй, дето сега се впускам в това интервю, трябва да се припише изключително на моя та слабост и добродушност. 132 1970 r. В 1912 година аз получих леко възпаление на белия дроб. Беше катар на върха на белия дроб, неизлекувана калцирана туберкулоза, но трябваше да прекарвам много пъти на лечение във висока планина. Най-напред ме пратиха за половин година, от март до септември, в горския санаториум в Давос, през следващата година за няколко месеца в Меран и Ароза и найпосле - беше след войната - още веднъж за шест седмици в Клавадел при Давос. Но аз не бях тежко болна. Нямаше опасност за живота ми и по всяка вероятност историята щеше да се оправи от само себе си, ако нямахме възможност и средства да пребивавам в санаториуми. Знае ли човек? Обичай беше, ако имаха средства, болния да го пратят в Давос или Ароза. Мъжът ми ме посети през лятото на 1912 година в Давос и беше така силно впечатлен от цялата среда и от всичко, което му разказах, че веднага се породи у него замисъл да напи ше новела за Давос, нещо като гротесков отзвук и антипод на „Смърт във Венеция". Заплануваната новела се превърна след това във „Вълшебната планина". Пак творбата е поискала това. Той беше планирал един триптих-новела върху Еразъм, друга върху Йосиф и трета върху Филип II, които заедно трябваше да съставят скромен том. Но нещата си имаха свои собстве ни планове. От едната новела стана тетралогия, а до другите въобще не се и стигна. И така, той ме посети в Давос и самото му пристигане всъщност беше точно такова като това на Ханс Касторп. И той слезе в селото Давос, и аз го посрещнах долу точно така, както прави неговият братовчед Цимсен. След това се изкачихме в санаториума и бъбрихме безкрайно, както братовчедите. Аз бях там месеци наред и отворих едни уста, и разказвах стотици неща, и все повтарях: „Толкова е приятно да можеш най-сетне да поговориш с някого." Тогава му показах различни типове; аз му ги и описах. След това той ги използува, като промени само имената им. Две мои познати, едната госпожа Плюр и нейната приятелка, госпожа Мауз, Томас Ман ги възприе като госпожа „Щьор" и госпожа, Илтис". Госпожа Плюр беше ужасно ординерна и аз бях удивена (както Ханс Касторп), че човек може да бъде така болен и при това толкова ординерен. Истинските имена на двете дами Плюр и Мауз аз намирах за много по-хубави, отколкото Щьор и Илтис, но Томас Ман не можеше да ги назове с действителните им имена. След това му показах благородника-ездач, този с ужасната кашлица, мрачната испанка Tous - les des", чийто по-възрастен син беше тежко болен. Вторият и син дойде на посе щение и се разболя тежко и той веднага. Йесен като „придворен съветник Беренс" ми го обяс ни, като ми каза: „Знаете ли, климатът тук е много благоприятен против болестта, при обстоя телства е благоприятен за избухване на болестта. В някои случаи той я предизвиква. При тези два случая климатът доведе до избухване на болестта.“ И двамата загинаха. Жената беше ужа сно мрачна, облечена винаги в черно по подобие на Елеонора Дузе и обикаляше без отдих из градината. Тя знаеше малко френски и зърнеше ли някого, го заговарваше:,, Vous savez, tous les des". Това беше „ Tous - les - deux". След това старшата сестра с ечемика в окото. Са, да, как се казваше? В книгата тя се на рича „фон Милендок". Тя имаше едно такова благородническо име. И самият „Йенсен", с неговата маслена живопис, нали? И тази със свирещия пневмоторакс, „Хермине Клеефелд", така се наричаше тя, смятам аз, даже в действителност и тази „Леви", и тази другата от друже ството с половин бял дроб". Разказвах му също така и за тази, която по-чи-на твърде при-лично. „Господин Албин“ беше в Ароза. „Господин Албин", който все се надуваше, който все бърникаше револвера и искаше да се застреля. Освен това той изяждаше и разда ваше толкова много пралини. Някои други характери в романа произхождат от моето пребивание в Ароза.