Портрет на едно поколение от Иван Спасов

От дебютната си книга „На път с връстни ците“, та и до днес Иван Спасов е най-близкият (и затова най-пристрастният) тълкувател и ценител на „априлската" литературна въл на. Критикът сам е избрал участта да бъде разпъван на кръст от многоликите творчески съдби на няколко десетки свои връстници и от недотам лоялните задевки на журналистически пописващи братя, за които интересът към едно поколение е признак на естетическа ограниченост. Ив. Спасов е от малцината, които търсят истините за литературния процес на възможно най-широка идейна и есте тическа база. За подобна ценностна ориентация голата амбиция не стига. Искат се знания, кураж и як гръбнак. Прочетете кой да е от очерците в „Портрет на едно поколение" (втора част) и ще се уверите, че авторът изстрадва съдбите на връстниците си. Защото е убеден, че „Кри тиката никога не може да стои там, на брега, и да чака, докато писателят се пребори с урагана. Тя е длъжна да подава ръка отблизо, а не да хвърля пояс отдалече" (с. 6). Очеркът за поета Дамян Дамянов въвежда не само в редиците на априлската фаланга, а е и ключ за морално-нравствения облик на Спасов. Ценна психоаналитична добавка към взаи моотношенията писатели-критици е разказа ната тук история на два получени автографа. Творчеството на четиринадесетте поети (ще припомня, че първата част от книгата съ държа тринадесет очерци) критикът оценява с единна идейно-естетическа мярка, но конкретните и форми са в зависимост от самите обекти на изследване. В зрелите си години Спасов е надмогнал характерните за критиката голословни пристрастия от рода „харесва ми“, „не ми харесва". Негово предпочитано оръжие не е каламбурът (па бил той ефектен и бодлив!), а сериозният инструментариум от критически средства за оценка. Някъде тем пераментът и полемичната му страст го водят към директен спор с разглеждания автор. За песимистичния тон в „Антикварни стихотворения" на Иван Динков той пише: „Но ако това е обобщение за времето, за изкуството, за ролята му в живота на хората, би трябвало да кажем на Иван Динков да не стоварва цялата си резигнация върху поетическото творчество. Нека запази светлия му взор и нека не задръства чистия му път" (с. 50). Анализи райки интелектуално-емоционалните похвати на Стефан Цанев, критикът заявява още по-остро: „Понякога даже приемат размерите и организацията на търсената абсурдност („Клас от ангели"), тъй като представената невярна сцена за истинска фактически се оказва безсмислена като рожба на поетовата фантазия... Дори да е имало някакъв шанс да и повярваме, той е изчезнал заедно с прекаленото преувеличение, което не е вече поетичес ка метафора, а е лошокачествена умозрителност, която е генералният недъг в интелекту ално-емоционалния конструктивизъм на Сте фан Цанев..." (с. 232). Цитираните извадки показват, че Спасов държи на собствения си глас и не е склонен да лази пред нечия попу лярност. Той не отстоява правото на естетска богопомазаност, а на критически вкус и избор.