Понятието за авторска личност през Българското възраждане

Едно от характерните качества на старата литература е анонимността, отсъствието на понятието за автор и за индивидуален авторски стил. Старите ав тори почти никога не поставят името си под своите произведения, не съобщават никакви данни за себе си. Не авторската принадлежност, а жанрът на паметника определя литературния стил на произведението. В древността авторите си изработват и традиционен тип поведение, обезателно предписващ им преувеличена скромност, изявления за грешност, неученост, неспособност да напишат своя труд в съответствие с високите изисквания на читателя или със значителността на избраната тема. В житията става особено честа формулата за самопринизяване", когато авторът сравнява делото си с подвизите на възпявания светец, принизявайки себе си, чрез контрастното съпоставяне още по-ярко прославя свой свят герой. И Отличително свойство на новата литература е нарастването на личностното начало в нея, оформянето на развит авторски стил. Заедно с интереса към човешката личност през периода на Възраждането във всички литератури, в това число и в българската, възниква новото схващане за образа на повествователя и пошироко - за личността на твореца изобщо. Разбира се, всяко понятие преминава през период на възникване, оформяне и накрая на широко разпространение. Не е безинтересно да се проследи еволюцията на едно от основополагащите понятия на литературната теория - понятието за авторската личност - в процеса на растежа, развитието и формирането на българската възрожденска литература, в хода на оформянето на мирогледа и творчеството, на литературните, публицистичните и критическите възгледи на българските писатели от сложна та, противоречива и необичайно привлекателна възрожденска епоха. Литературата на Ренесанса в Западна Европа е белязана с особен интерес към човешката личност. Освобождението на човека от оковите на схоластиката, суеверията и аскетизма е главна задача на европейските хуманисти. В славян- ските страни, където възрожденските проблеми се решават с временно закъс нение, в процеса на едно ускорено развитие, Възраждането фактически се слива с Просвещението и барока, сантиментализмът трудно се отделя от предромантиз ма и романтизма, а на смяна на просвещенския реализъм с енергични темпове шествува реализмът: в славянските литератури, в това число и в българската, интересът към човека, борбата за освобождение на личността решително се измества от интереса към положението на цели нации, към борбата за ос вобождение на своя народ.