Георги Джагаров

Георги Джагаров пише стихове, както и статии понякога. Нямам пред вид единствено пословичната му самовзискателност, както и не по-малко пословичната му непродуктивност" - сякаш в изкуството конвейерната плодови тост някога е била достойнство... Нямам пред вид и такива съществени черти на неговата лирика като монолитността на чувството и категоричността на мисълта (макар те да са навярно плод именно на дълго носения замисъл), простотата и естествеността на изказа, необяснимо съчетани с внушителност и дори монументалност. Но зад всичко това - и над него - има нещо друго. То е може би представата за поезията като чудо, което се ражда в редките мигове на откровение и прозрение - онези мигове, чиято власт над себе си поетът чувствува, без да може сам да я обясни докрай: Понякога, понякога В копнеж по вечността разпъне се душата ти връз белите листа, усетиш болка в раните, приседнеш блед и тих, докоснеш само молива и се отрони стих. („Сезони") Именно това „отронено", самородно поетическо слово придава на найдобрите творби на Георги Джагаров убедителност и сила. И навярно то, макар рядко споменавано, е в основата на изтъкваното от толкова критици родство" с гения на българската поезия Христо Ботев. Да се каже просто, че Джагаров е „поет от ботевско коляно", означава да не се каже почти нищо, да се отбележи очевидното. Защото още в „Моите песни" (1954), в първите творби на Георги Джагаров, се забелязва както съзнателното търсене на приемственост - историческа и лична, - така и известно оттласкване от сянката на гения, дошло пак като плод на разликата в общест вено-историческите условия, но и като резултат от укрепването на собствения поетически глас.