Разказвачът Матвей Вълев

Първата книга на Матвей Вълев „Прах след стадата" (1937) се родния книжен пазар в една особено немилостива за националната ни литера тура година, през която един подир друг внезапно си отиват от този свят тол кова много литератори с най-ярко присъствие в обществения живот. Мара Бел чева през март, Любомир Милетич през юни, след това Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Антон Страшимиров... Покрусената общественост показва по страниците на тогавашния печат своето нескрито униние. Толкова много смърт в една само година кара всички да си припомнят отново и предишните скъпи загуби: не престават да се появяват материали от и за починалия през декем ври по-предната година Асен Златаров, много се пише и по повод петгодишни ната от ранната и драматична смърт на Борис Шивачев... През трийсет и седма е обеднял и литературният печат. Осезаемо е отсъствието на издания с характера на РЛФ, „Жупел“, „Фронт на трудовоборческите писатели"; няма ги „Нова литература“, „Кормило"; нервният нрав на литературното ежедневие се е опазил почти само по страниците на „Литературен глас"; творците, които не могат да си позволят да се появяват в недостижимия „Златорог", са прину дени да дирят други трибуни по кътовете за литература и изкуство на всевъз можните обществено-политически, информационно-икономически или специали зирано-ведомствени издания в столицата на царството и навсякъде из амбициоз ната провинция. И пак добре, че ги е имало! Удивително малко са през трийсет и седма и ония бляскави книги, за които да се заговори особено настоятелно в критическите отдели на вестниците и списанията - книги, които да останат трай но, да останат завинаги в историята на литературата ни. По това време Матвей Вълев е на път да закръгли трийсет и петте. И това изненадва. Толкова късен дебют в ония времена не може да не постави ред въ просителни. Името на този писател е било вече добре познато от периодиката, в която той се бе появил шестнайсет-седемнайсет години преди това. Между временно много от връстниците му, с които бе започнал да публикува някога, са се представили със самостоятелни книги: Светослав Минков, Борис Шивачев, Александър Гиргинов, Фани Попова-Мутафова, Ангел Каралийчев... Книги имат и сравнително по-младите от него Никола Фурнаджиев, Тодор П. Ценков, Христо Радевски, Георги Караславов, Орлин Василев, Илия Волен, Недялко Месечков, Паулина Станчева, Младен Исаев, Боян Болгар, Спас Кралевски, Ст. Ц. Даскалов... При това тук изобщо не вземам пред вид неизброимите ле