В търсене на нравствена хармония

В своята известна статия „Четвъртото измерение в киното" Сергей Айзенщайн противопоставя традиционния монтаж по доминанти, т. е. свързването на кадрите на основата на един техен главен (доминантен) признак спрямо един друг тип монтаж — обертоновия, при който обединяващ фактор се явява обертоновият комплекс, разбиран като сетивно обобщение на множество дразнители: пластически, звукови, емоционални, които извиква отделният кадър. Но обертонът в киното, както и в музиката възниква като реална даденост само в динамиката на музикалния и кинематографичния процес. Предвиден в партитурата, той се реализира едва при въртенето на филмовата лента в апарат, респ. при оркестровото изпълнение на симфонията. Иначе казано, зрителният обертон е елемент на четвъртото измерение - времето. Неизобразим в пространството, той възниква и съществува само като явление четириизмерно, в единството на пространство и време. Принос в естетиката на филма, наблюдението на Айзенщайн придобива с годините широко принципно значение. Големият теоретик формулира една естети ческа тенденция, проявила се още през последните десетилетия на XIX в., но особено интензивна и перспективна в нашето столетие. Става дума за нарасналата роля на време-пространствените връзки в емоционално-образното пресъз даване на жизнената реалност. Бързото развитие на природните науки и философията в условията на научнотехническата революция, като наложи своя отпечатък върху световъзприемането на съвременния човек, засегна и структурата на художественото съзнание. Изсле дователският патос, характерен за науката, прониква и съвременното изкуство в неговите най-високи проявления. И обществените, и природните науки активизи рат у човека „чувството за история", задълбочават представата за времето, пространството и движението като форми на материалния свят. Оттук и повише ното изискване за историческа достоверност на художественото изображение, за пълнота и истинност на естетическите представи, постижими в плодотворния синтез с принципите и завоеванията на научното мислене. Процесът на взаимопроникване между наука и изкуство започна в нашата литература в края на 20-те и началото на 20-те години. Може би най-рано той се прояви у такъв подчертано градски писател като Светослав Минков. Неговите гротесково-фантастични разкази се откроиха рязко на фона на дотогавашната ни повествователна традиция, в която битовото, етнографско начало, дори когато биваше талантливо преодоляно, оставаше необходима съставка на нейния национален колорит. Заедно с един нов космополитичен интериор в тези разкази нахлуваше неудържимо най-тревожният от парадоксите на съвременната цивилизация: в своето забързано стремление към удобствата на техницизма човекът върви в същност към гибелта си. Ще се сбъднат ли предсказанията на футуролозите?