Минко Николов

След тези десет години, които изминаха от гибелта на Минко Николов, остро чувствуваме неговото отсъствие от нашия литературен живот. Болезнено отеква в съзнанието ни неговият трагичен край. Терзае ни неговата драма. Неговият „случай" с превръща за нас в пареща съвест. И става все по-ясно какво слънчево дарование сме загубили. В пантеона на литературната ни критика по своя талант и по зрелостта на литературното си дело той се нарежда след големите ни критици от миналото. Но той беше твърде скромен и стеснителен, сдържан и непохватен, за да се радва на обаянието и чара на Боян Пенев, да речем. Обаянието на Минко Николов ние оценихме като че ли едва след неговата гибел. И с годините то нараства. Неговата смърт - ранна и нелепа - ни накара да видим очарованието на един възвишен дух. Личността на Минко Николов излъчва нещо по детски чисто и лъчезарно. Чужд на всякаква суета и външен блясък, по своята душевна нагласа и житейско поведение той се родее с творци като Лилиев и Константин Константинов. Минко Николов притежаваше като тях душа благородна и деликатна, сдържана и леко ранима. Като тях той остава докрай мълчалив труженик с чувствителна съвест. „Глава на учен, а усмивка на дете" - така лаконично и точно представи неговия лик Здравко Петров.1 Това на пръв поглед очарователно съчетание таи зародишите на дисхармония и драма: девствено чиста душа, а вкусил от покварата на познанието разум; душевна доброта и доверчивост и неверие на ума; жажда за приласкаване и обич ии невъзможност да се приобщи поради един инте лект, който го поставя високо над средната интелигентност; копнеж по хармония раздирано от неразрешими въпроси съзнание. Неговата привидно естествена, здрава, девствена натура се оказа неспособна да понесе товара на Фаустовските пориви на ума. Защото външната уравновесеност е прикривала терзанията и лутаниците на една хамлетовска душа.