Движение на разказа от фрагментарност към монолитност

Историята на българската художествена проза е почти толкова стара, колкото и историята на българската книжовност. Зараждането, оформянето иразцветът на отделните жанрове бележат в процеса на тази история една хронологическа неадекватност, която дава право да се говори за специфични през определен период жанрове. Така свойствени на старобългарския етап от развитието на националната литература се явяват житията, заменени в периоди на турското робство от дамаскините независимо от факта, че редом с тях ществуват и имат успех различен брой други жанрове. Особено богат и разнообразен в това отношение се явява новобългарският период, начеващ всеобщо признание с Паисиевата „Славянобългарска история“. Този период историята е една чудесна илюстрация на теорията за възхода и умирането на жанровете в зависимост от обществените и естетическите изисквания на вре мето. Този период доказа практическата приемственост на новата с тази периода на робството и старобългарската литературна традиция, но в широтата на своята специфика, в сложността и оригиналността и той дава възмож ност за едно частно, самостоятелно изучаване на литературните проблеми и при унаследени жанрове. Различната мирогледна и естетическа платформа на средновековието прави в този смисъл старобългарската литература един не само обособен, но и принципно етап на общия B различен OТ литературен процес. Разказът съществува като обособен жанр още в старобългарската литература. В увода си към „Старобългарски разкази" (1935) проф. Йордан Ива нов, след като говори за официалните средновековни жанрове, пише: „Несравнимо по-малък е броят на художествените повествователни произведения в старобългарската литература, именно романите, повестите, разказите и донейде притчите. Те със светските си елементи не са могли да намерят широк прием сред българското книжовно общество, обградено със строгостта на вярата и от суровостта на средновековните нрави; виреели са обаче във вид на приказки, предавани от уста на уста, предимно у безкнижните народни слоеве, гдето християнството се беше докоснало само повърхностно и гдето само езичеството, двуеверието и суеверието не бяха никога изчезвали. " По своята структура, по своя интерес към земния живот на човека тези „художествени повествователни произведения" са ранни предходници на разказа на Европейския Ренесанс. Определението на Гьоте за жанра - че „новела, това е правдоподобен разказ за нечувано и забележително събитие", дадено преди близо два века, в голяма степен се отнася и за такива творби като Чудото с българина“, „Българската царкиня Персика“,