За късите разкази в творчеството на Иван Вазов

Творчеството на Иван Вазов обхваща в най-значителния си дял два големи тематични кръга, които се проникват взаимно: възвеличаване на епохата на националноосвободителните борби, което е същевременно критика на развиващото се буржоазно общество след освобождението от турското феодално робство, и непосредствено критическо изображение на буржоазните обществени условия, което се основава на критерии, произлизащи от идеалите на революционно-освободителното движение. В това противоречиво единство се крие спецификата на Вазовото художествено виждане и творчество. Кратките прозаически жанрове при това заслужават особен интерес. В областта на прозата те именно помагат на Вазов да навлезе в новата след освобожденска действителност. Ако прегледаме прозаическото му творче ство, можем да установим, че в прозата си на предосвобожденска тематика през 80-те години Вазов преминава от мемоара („Неотдавна“, 1881) и очерка (Хаджи Ахил“, 1882) към повестта („Немили-недраги“, 1883, „Чичовци“, 1885) и стига до голямото епическо платно - романа „Под игото“ (1889). За разлика от това в произведенията на следосвобожденска тематика се наблюдава тенденция към стягане на външните размери на описания откъс от дей ствителността и все по-уверено овладяване на кратките прозаически жанрове. Някои концепционни слабости на романите „Нова земя" (1895) и „Ка заларската царица“ (1903) загатват колко големи са били трудностите, на които се натъква Вазов, когато се опитва да даде по-широко епично обобщение на наблюденията си върху следосвобожденския живот. Не е преувеличено да се каже, че обликът на Вазов като критически реалист се определя до голяма степен от сборниците разкази „Повести и разкази“ (1891-1893) и особено „Драски и шарки“ (1893—1895), „Видено и чуто“ (1901) и „Пъстър свят" (1902). Изхождайки от постиженията на българското вазововедение и по-специално от трудовете на М. Арнаудов, В. Вълчев, П. Динеков, П. Зарев, Г. Цанев, М. Цанева и др., които в една или друга степен се занимават и с разказите на Вазов, искаме да разгледаме два въпроса, които досега не са били Достатъчно осветлени. Първо. Кои са причините, които тласкат Вазов към разказа? Развитието на жанра, както е известно, е в крайна сметка исторически обусловено, колкото и опосредствувано да е. То е резултат на сложни взаимоотношения между редица фактори на общественото развитие и на индивидуалното развитие на твореца. Според Хегел съдържанието на епоса е „цялото на един свят, 61 на в който се извършва едно индивидуално действие". и тъй като епичното дей ствие е „разклонено в целокупността на своето време и своите национални състояния", 2 може да се заключи, че вътрешните и външните размери еличното отражение на действителността и следователно и разработката отделни жанрове зависи както от обективните предпоставки, така и от су бективните възможности на прозаика да прониква в реалната действителност и да я обхваща.