Димитър Талев

Първите писателски имена, които съм запомнил още от най-ранна възраст, са имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков и Лев Николаевич Толстой. Би трябвало, от чувство за справедливост, да спомена тук и Майн Рид, макар той да стои на определено място в паметта ми, също и в сърцето ми, дето езапазена за него топла благодарност. Обичта ми към П. Славейков започва със стихотвоението му „Цар Самуил“, но още по вече с моята първа и последна среща лично с него в двора на църквата в родния ми град в Македония през месец септември 1908 година, когато аз бях тъкмо на десет години. На особено място и в паметта, и в сърцето ми стои Лев Толстой. Не си спомням точно кое от неговите произведения съм прочел най-напред и още като дете там, в родния ми град, но то беше или „Казаци“ или „Хаджи Мурад", а може би и двете по едно и също време. Ведно с моето Детско непосредствено възхищение, с едно дълбоко чувство на душевно задоволство, на яснота и пълнота, спомням си, че още тогава, с детската си наивност, почувствувах желание да стана писател като Лев Толстой. И дори, с момчешката си самонадеяност, аз не се сдържах и доверих това свое желание на най-близките си другари. На тая ранна въраст ние искаме да приличаме на тия, от които се възхищаваме най-много и които наймного обичаме. И, когато не сме се излъгали в своята обич, тия наши чувства остават непроменени през всичките ни възрасти.

Излишно е да се говори за критиката като важен стимулиращ фактор общия човешки напредък. Това е един път за винаги установено. Също и за литературната критика, за която главно става дума в тия няколко реда. Критиката иде преди всичко от мисловната дейност на човека. Тя е знание, разбиране, строга разсъдъчност, склонност и умение за подробен анализ, преклонение пред всяка логика и закономерност, способност за дълбоко проникване и усет към това, което за други може и да остане скрито. Едва след това тя е или по-точно може да бъде чувство, вълнение, вкус за красота и хармония, възторг, ентусиазъм. Едва след това чувствата у нея са подчинени на разума. Критикът, добрият критик, ако искаме да подредим творческите сили в него, преди всичко знае и разбира, а после чувствува. Или колкото и да се е трогвал и възхищавал от дадена творба, в работата си като критик той иска да бъде предимно справедлив. Иска да бъде смел съдник, тълкувач, откривател. Иска да бъде честен, безпристрастен. Добрият критик, призваният, истинският. Той е толкова справедлив, съвестен и строг, толкова много знае и разбира, че никога не поставя себе си над делото, творбата, която съди и преценява. Защото най-напред се ражда делото, а след това иде критиката, която е също дело, творба, но сама за себе си.