Смел съдник, тълкувател, откривател...

Излишно е да се говори за критиката като важен стимулиращ фактор общия човешки напредък. Това е един път за винаги установено. Също и за литературната критика, за която главно става дума в тия няколко реда. Критиката иде преди всичко от мисловната дейност на човека. Тя е знание, разбиране, строга разсъдъчност, склонност и умение за подробен анализ, преклонение пред всяка логика и закономерност, способност за дълбоко проникване и усет към това, което за други може и да остане скрито. Едва след това тя е или по-точно може да бъде чувство, вълнение, вкус за красота и хармония, възторг, ентусиазъм. Едва след това чувствата у нея са подчинени на разума. Критикът, добрият критик, ако искаме да подредим творческите сили в него, преди всичко знае и разбира, а после чувствува. Или колкото и да се е трогвал и възхищавал от дадена творба, в работата си като критик той иска да бъде предимно справедлив. Иска да бъде смел съдник, тълкувач, откривател. Иска да бъде честен, безпристрастен. Добрият критик, призваният, истинският. Той е толкова справедлив, съвестен и строг, толкова много знае и разбира, че никога не поставя себе си над делото, творбата, която съди и преценява. Защото най-напред се ражда делото, а след това иде критиката, която е също дело, творба, но сама за себе си.