Георги Папанчев

Обикновено краят на едно десетилетие еудобен повод за анализи, равносметки и прогнози. За съжаление последната година на седмото десетилетие не донесе нито грандиозни постижения, нито коренни промени в развитието на английската литература като цяло и на английския роман в частност. Разбира се, и през 1979 г., както и през предхождащите я броят на издадените книги бе наистина внушителен, а имената на авторите, публикували нови книги - доста респектиращи: Джеймс Олдридж, Уйлям Голдинг, Дорис Лесинг, Алън Сили тоу, Мюриъл Спарк, Пиърс Пол Рийд, Джеймс Балард и мн. др. Освен това, ако се съди по тематиката и проблематиката, би могло да се каже, че отминалата година бе доста показателна за състоянието на английския роман както през последното десетилетие, така и през целия следвоенен период. Ето защо един панорамен поглед към новото в английския роман, колкото и бегъл и повърхностен да е той, би хвърлил известна светлина поне върху някои от главните тенденции и явления в развитието на английската проза в наше време. Естествено една година е твърде кратък срок, а рамките на една обзорна статия са твърде тесни за сериозни и задълбочени преценки и обобщения. Но настоящата работа съвсем не си поставя такива амбициозни цели, а е просто опит да се даде една малко по-обща информация за състоянието на английския роман през миналата година чрез очертаването на някои от по-главните теми в романите на по-видните английски романисти, издали книги през 1979 г.: чрез насочването на вниманието към отделни романи, които илюстрират важни тенденции или явления в развитието на съвременния английски роман (или пък отбелязват нови етапи в развитието на своите автори), както и чрез отбелязването на някои дебюти или по-особени случаи. Прието е да се смята, че най-показателни за състоянието или развитието на дадена национална литература или на някой неин клон са изявите на най-видните и представители. Ако това е така, 1979 г. не е лишена от интересни събития, особено що се отнася до английския роман. Но трябва веднага да се добави, че постиженията на английските писатели в наше време винаги се мерят с критериите, отнасящи се и за произведенията на други, преди всичко англоезични литератури: американска, канадска, австралийска, новозеландска, южноафриканска и т.н. Причината за това не е само формална, т.е. че всички те са написани на един и същ език. Проблемът е далеч посложен - от една страна, стремеж за равняване по американската литература, която е водеща за англичаните по различни линии, както и стремеж за сравнява не с безспорните постижения на отделни автори от страните на бившата Британска общност; от друга страна, има и различни икономически, а дори и чисто ко88 мерчески съображения - много от произведенията на такива писатели се пу бликуват или едновременно в родината им и в Англия, или само от специализи рани издателства в Англия, преди да излязат в родината им. Не на последно мя сто трябва да се постави и фактът, че повечето от тях се опират на общата традиция на английската литература в историческа перспектива или пък ги свърз ват общата тематика и проблематика, общи идейно-естетически позиции или сходство в литературните интереси. И когато се говори за английската проза през 1979 г., почти неизбежно трябва да се споменат и новите книги на американците: Курт Вонегът („Рецидивист"), Уйлям Стайрън („Изборът на Софи"), Джон ъпдайк („Превратът“), Бърнард Маламъд („Животите на Дюбин“), Джеймс Болдуин („Точно над главата ми"), Джойс Керъл Оутс, Джон Чийвър и Мери Макарти; на канадците Брайън Муър („Наследството на Манган") и Томъс Ки нийли (Пасажери“ и „Конфедератисти“); на австралиеца Патрик Уайт (, Аферата Туайборн"); на южноафриканската писателка Надин Гордимър („Дъще рята на Бюргер“); на К. С. Нейпол („Завой на реката“) и редица други по-малко известни писатели. Необходимостта от такъв подход, който се базира не само на бегли аналогии, става ясна веднага щом се насочим към романите на найизвестните писатели, издали книги през миналата година.

Проблемът за връзките между модернистичната проза на „потока на съз нанието" и следвоенната проза заема особено място в споровете за настоящото състояние и бъдещото развитие на английския роман. Неслучайно почти всич ки сериозни статии и изследвания върху съвременния английски роман отделят специално внимание на този въпрос. Романът на „потока на съзнанието" е една от главните изяви на английския модернизъм, ползуваща се с международен престиж; неговите представители се отличават със завидно майсторство в областта на художествения психологизъм и техните постижения са се превърнали в образци за подражание и еталони за сравнение. Същевременно спорната и противоречива същност на това явление поставя и редица въпроси, сред които най-важен е: дали „потокът на съзнанието" еизходна точка или задънена улица в развитието на художествения психологизъм, Ето защо независимо от написаните хиляди страници, стотици статии и десетки книги за „потока на съзнанието" споровете за неговия генезис, същност, значение и влияние все още продължават, Интересно е да се отбележи, че почти непосредствено след появата на първите романи на „потока на съзнанието" наред с рецензиите се появяват и първи те статии, в които се прави опит да бъдат открити корените на явлението, т. е. предшествениците, подготвили почвата за възникването му. Между първите по-сериозни опити в това отношение особено внимание заслужава статията на писателя Уиндъм Люис „Мистър Джингъл и мистър Блум", с която се поставя началото на един полувековен спор, в който по различно време, в различна сте пен, от различни позиции и с различен успех са се включвали десетки английски писатели, критици и учени от Честъртън до Ангъс Уилсън.