Спас Николов

Верността към оригинала е основно изискване към всяка преводна дейност. Пристъпвайки към проблема в конкретните рамки на художествения превод, уместно е да видим специфи ката на този вид творчество като зависимост от естетическата норма. Азбучна истина е, че пре следването на чисто информативна автентичност на превода спрямо оригинала, несъобразено с неговото художествено качество и нетърсещо максимално близко покритие във формата, с също така нелепо, колкото лексически неадекватно би било буквалното пренасяне на фразеологизмите на един език в другия вместо заместването им с техните идиоматични съответки. Превод, който изсушава изходната тъкан и и отнема нюанса на стилистично звучене, е неприем лив тори при публицистична, икономическа, философска и пр. материя, където акцентът е върху логизацията; приложен към художествен текст, подходът се самоабсурдизира. Но взаимозамяната на фразеологически конструкции е речниково-регламентирана; идиоматиката на ху дожествения изказ от своя страна се транспортира съобразно с индивидуалното виждане на преводача. Творческият процес нито може, нито следва да се подведе под строги правила и предписания, да се фиксира в твърди формули. Стратегията и тактиката му обаче подлежат на обсъждане с цел изработване на художествена мяра, на възможно най-универсален критерий. да ce Настоящото изложение приема за своя теза постановката, че в художествения превод поетическата инвенция на преводача има основна функция и в най-голяма степен е призвана разреши проблема за запазване на естетическото внушение. Това изважда на преден план дискусионния момент за допустима поетична свобода, за спорната още у древните мярa licentia vatum, витийски волности. В полемиката между схващанията, пледиращи пределна тексту ална близост с оригинала или, обратното, по-голяма свобода на преводаческо тълкуване, склонни сме да приемем безрезервно втория принцип. Нещо повече, позволяваме си мнението, че за адекватност на художествения превод е необходима известна доза licentia obligata, задължителна свобода; че прекалено строгото придържане към оригинала в този вид превод би могло да окаже противопоказно, на моменти пагубно. За истинска вярност към оригинала е необходима вярност към художествените традиции на литературите, между които се извършва съответното едно или двупосочно прехвърляне, защото освен географски, исторически, битови и пр. реалии съществуват и поетически реалии, съобразяването с които е наложително в търсенето на есте тическо покритие. Стремежът към такъв художествен оптимум следва да разчита не на тексту ален буквализъм и педантична обвързаност с авторовия канон, а на решения, които бихме опре делили като образно-емотивен еквивалент. Тъй като само в случаите на свръхрядко съвпадение този еквивалент се поднася от съответните езици и литератури в тъждествени езиково-литературни ситуации, намирането му е възможно най-вече на базата на компенса торния ефект. Преводаческото тълкуване в този случай оперира със съ измеримите асоциативни нива и смислоносещи пластове в родно- и чуждоезиковия изказ, като се съобразява с предпоставената даденост, че определени поетични обрати (и като форма, и като съдържание) в оригиналния културен контекст са адресирани към аудито рия, от която се очаква да реагира на тях с безусловен рефлекс на естетическо възприятие, до като в етоса, към който е насочен преводът, този ефект или напълно ще се загуби, или ще про111 звучи бледо и опосредствувано, ще разчита на умозрителност, а не на емотивна спонтанност у възприемащия. Визираните принципи ще въведем емпирически, чрез илюстративни преводни ситуации и коментарен анализ.