Десидерио Навардо

Многостранни и много разнообразни са били формите на изява на схема тизъм в науките за културата: в литературата, естетиката, културологията и др. Нека само си припомним „презентизма“, „пасатизма" и отклоненията поезиоцентризъм“ и „романоцентризъм" в литературната теория, както и реализмо центризма“, „литературоцентризма“ и „пластиконцентризма" в общата есте тика. Но благодарение на многобройните автори от различни специалности страни, между които не липсват латиноамерикански изследователи, естети и ли тератори, днес вече знаем, че най-разпространеният израз (както исторически, така и географски) на науките, отнасящи се до културата, не е нищо друго освен механичното пренасяне на обобщения, направени върху материалната база на едни страни и народи, към действителността на други страни и народи. В литературознанието, естетиката, историята на изкуството и други области на култу рата това противозаконно пренасяне или универсализация на закони и категории се е появило главно като западоцентризъм или, по-точно казано, като евроамериканоцентризъм. Трябва да се подчертае наречието „главно", тъй като че сто се забравя или не се познава съществуването на честите прояви на азиоцентризъм, афроцентризъм и други регионални центризми" в споменатите науки. Въпреки това, когато преразглеждаме от този ъгъл най-обширната литература по тези дисциплини, можем да се уверим, че много често към „периферията" са запратени не само Азия и Африка, но и дори Латинска Америка и Източна Европа, както и Канада (или цяла Северна Америка). И ето защо думата евроцентризъм“ престава да бъде изясняваща, за да се превърне в було, хвърлено върху същността на въпроса. В нашата Америка Роберто Фернандес Ретамар е показал, че предполагаемите прояви на евроцентризъм" в литературните проуч вания почти винаги са били в същност прояви на западоевроцентризъм", защо то в такива схематични пренасяния източноевропейската литература в повечето случаи също е била обречена да стои в периферията като латиноамериканската литература. И не са малко литературните теоретици и историци от самата Източна Европа, които като съветската компаративистка Ирина Неупокоева са забелязали и критикували явления от такова естество в множество произведения на техни западни колеги.