Томас Ман

Днес трябва да ви разкажа нещо за моята работа, за живота ми като писател. Но не бива да ви учудва, ако подхвана задачата си като разказвач или с по-тържествената дума като епик: това ще рече, като следовник на музата, която обича да се прави всичко най-основно, да се рови в далечното минало и настоява да се започва „ab ovo", от началото на всяко нещо. Запитат ли ме, как израснах като творец, за историята на моята творческа дейност, аз търся отговор в нейните корени, в най-ранните и кълнове и подтици, и ги откривам в детските си игри. Може би това ще ви учуди, възможно е да ви се стори дори съмнително. Ще кажете, че детската игра е нещо универсално, че всяко дете играе и че не е нужно тя да ни въвежда в изкуството или да ни подготвя за него. Естествено, че не е нужно. В повечето случаи детският инстинкт за игра бива преодолян чрез органическия процес на узряване. Постепенно надделява известна безслънчева сериозност и човекът става тогава един завършен филистер. В отделни случаи обаче съзряващият живот запазва инфантилното - не в патологичната му форма, което би било всъщност инфантилизъм, тоест духовно и морално изоставане на едно примитивно стъпало, а напротив - съхраненото детско чувство, нагонът към играта се свързва духовна зрелост, с най-висшите импулси на човека, със стремежа към истина и добро, с порива към съвършенство и се превръща в онова, на което отдаваме почит с името изкуство и творче ски процес. С една дума, издигаме на почит инфантилното, играта, макар и на художника да не му приляга особено добре, когато се държи с прекалена бюргерска достолепност или някаква ритуална тържественост, защото в основата на неговата същност лежи детското, примитивното и игривото, онова, което между другото наричаме талант" и без което и с двойно повече дух и морал той не би станал творец. C Нека да вземем за пример големия актьор. Може би при него примитивният корен на изкуството се долавя най-добре. Тук той е комедиантското, първичният маймунски инстинкт за копиране и подражаване, едно фокусничество, експлоатиращо за показ собствените си физи чески качества. Казвам: корена, защото в по-издигнати и по-щастливи случаи това прафокусничество поема в себе си голяма част от духовното, от човешки значимото, израства до сферата на творческо възсъздаване, става феномен на личността, творческо изживяване от първостепенен разред. Ала този процес на извисяване не би бил възможен без примитивната ядка на коме диантския инстинкт, наричан талант, артистична жилка и така нататък, който на сцената не може да се замени нито от образование и интелигентност, нито от любов към поезията и ду ховни амбиции.

Какво искате да направите - да пишете за случая Пиперкорн? Да го разтръбите навред? Да подразните любопитството на публиката? Да предизвикате скандал? За да се понравите? На кого, на Хауптман? Невъзможно! За да се понравите на обществеността? Но Вие и готвите само една сенза ция, една лъжлива, възмутителна сензация, а тогава аз с негодувание ще трябва да се браня срещу обвинението, че в образа на холандеца съм изобразил Герхарт Хауптман. Това не е вярно! Но след като заявявам, че не е вярно, искам непременно да отдам дължимото на истината. Година преди образът да стане актуален, през есента в Боцен, аз се намирах под впечатление на властната и затрогваща личност на писателя. Това преживяване повлия за оформянето на отделни външни белези у Пиперкорн. Не мога и не желая да го отричам. Не мога обаче да отстъпя нито крачка повече. А и какво сходство може да има личността на Хауптман с бившия търговец на кафе от Ява, който пристига в Давос с маларията и любовницата си, една авантюристка, и отказвайки се от всичко, се самоубива с азиатски опиати. Никакво, другояче не може и да бъде; единствено у посветените да са се пробудили известни спомени, например в началото на епизода, но и те отлитат и изчезват колкото повече напредва фабулата. Сега романа са прочели вече може би 50 000 души. Точно пре сметнато, от тях биха се досетили само две дузини, именно защото и те споделят моето изживяване. Останалите не подозират абсолютно нищо, както трябва и да се очаква. И Вие сте готов да ги про светите? Моля Ви сърдечно и настойчиво - откажете се от това намерение! Както в други градове, така неотдавна и в Щутгарт прочетох пред публика началните редове от епизода с Пиперкорн, няколко дни след като Хауптман се бе появил там. За слушателите е излишно да говоря, но и на нито един от онези, които се бяха събрали след доклада на учителя на приятелска среща с него, не трепна окото - явно бе, че споменът не докосна никого. Близки познати и приятели на Хауптман - Льорке, Райзигер, неговият Екерман - Шапиро, който изготви един почти възторжен реферат за „Вълшебната планина", д-р Ельосер, на когото също дължа една неимоверно положителна рецензия, изцяло се поддадоха на въздействието на образа, ако не без той да събуди у тях какъвто и да е спомен, то все пак без сянка от съмнение. Васерман, който също познава Хауптман, ми писа по този повод: „Когато Вашият многогласов оркестър издига накрая една фигура като Пиперкорн (завидно замислен и изваян образ), ние се изправяме вече пред ирационалното, пред плод на въображението от висок стил." Да, наистина това е плод на въображението, който неволно и почти несъзнателно е обагрен от силно, истинско изжи вяване. Един образ, който като идея и в съществените си черти, като кон трастна фигура на все по-снишаващия се ръст на „бърборковците", бе изграден, разбира се, дълго преди да срещна Хауптман, и на тази среща, на едно съжителство от две седмици Пиперкорн дължи някои свои живи черти. И това означавало, че съм се заловил да карикатуря първия поет на Германия? Нима Вие, като поет, не познавате, нима и Герхарт Хауптман не познава процеса, за който говоря? Казват, че Михаел Крамер е съществувал, Колега Крамптон, алкохоликът, е съществувал. Историята на Габриел Шилинг е „истинска“ история.