Драгомир Асенов

Стана вече изтъркана от употреба фраза всеобщата констатация, че най-важната, боевата разновидност на литературнокритическага мисъл - оперативната критика, живее анемичен живот, тъпче на едно място, не изпълнява на време и на нужната висота своите първостепенни задачи. Все повече и повече имена на критици, които до вчера участвуваха активно в литературния процес и според силите си подпомагаха възникването на нови творби и явления, днес се мяркат върху кориците на студии за отдавна утвърдени и всепризнати писатели, на изследвания за отшумели български и европейски течения. Полека-лека ние се изправяме пред обстоятелството - колкото интересно, толкова и показателно, - че вече разполагаме, да кажем, с една богато аргументирана, увлекателно написана книга за френския екзистенциализъм и съвременния западен ,, антироман", а в същото време, за излезлите през последните няколко години български романи почти липсват що-годе дълбоки, проникновени исмели проучвания. Ако примерно някой пожелае да се запознае с оценките на българската литературна критика за издадените през 1961 г. романи, той може да бъде сигурен, че няма да бъде особено затруднен откъм изобилие на мнения. Едно кратко отзивче за „Охридска пролет" на Д. Спространов в „Пламък", едно кратко отзивче за „Сказание за времето на Самуила" в „Литературни новини", две кратки, но верни и в Много отношения убедителни рецензии за „Мъртво вълнение" в „Лите ратурни новини“ и в „Септември“, може би още няколко полукритични, полурекламни бележки в периферните вестници и списания - и това е всичко! А именно през тая година излязоха романи, които заслужават сериозен, всестранен и умен разговор - понякога приятен, понякога горчив.