„Но свършват ли делата някой ден...”

Познавах Константин Симонов почти тридесет години - срок, не ще и дума, немалък. Нашите отношения, отначало далечни и полуофициални, с времето ставаха все по-тесни и близки, а през последните десет години, ако не и повече, бяха вече приятелски; ние често се срещахме - понякога по работа, друг път без всякакъв повод, просто да си поговорим, да вечеряме заедно и да изпием по някоя чашка. В последните години, когато лекарите го сложиха на строга диета (от това той, според думите му, не страдаше особено) и абсолютно му забраниха водката и виното (което го огорчаваше много повече), той често ми казваше с тъга: „Ще пийнеш ли чашка?... Пийни... Пък аз поне да поседя наблизо..." Не знам с какво тези срещи привличаха Константин Михайлович, самият аз, колкото по-отблизо го опознавах, толкова повече се привързвах към него, толкова по-добре го разбирах, толкова по-интересно ми ставаше да го срещам слушам. И Но има нещо, което вероятно от самото начало трябва да се вземе под внимание, иначе много в нашите взаимоотношения, пък и в тези мои бележки ще остане неясно...Моето поколение - на най-младите войници и офицери от четиридесет и първа година - имаше особе но отношение към Симонов: от всичко, което тогава, през войната, се печаташе, неговите сти хове, очерци, разкази бяха най-близки на нашия нелек опит - във всеки случай аз и моите фронтови другари така ги възприемахме. Струваше ни се - и така беше, - че той по-добре от всич ки разбира какво се случва да сърбат войниците и офицерите от предната линия, сред калта кръвта на окопите, редом със смъртта. Навярно затова и досега от неговите военни разкази аз повече от всичко обичам „Пехотинци“ и „Пред атака". Да се каже, че ние, фронтовите читатели, сме му били благодарни - това няма да изрази и най-малка част от нашите чувства: самото му име сякаш бе обкръжено от някакъв романтичен ореол. Мисля, че това донякъде обяс нява защо и моята студентска дипломна работа, и кандидатската ми дисертация са посветени на неговото творчество, защо, когато по-късно станах литературен критик, неведнъж съм писал за книгите му. Може би има и още нещо съществено. Между моите университетски работи за Симонов и критическите ми статии има голям промеждутьк. Това, което той пишеше в първите следвоенни години, не ме привличаше особено, истински интересни ми бяха само неговите книги за вой ната. Работата не е само в него, но и в мен. Когато сега преглеждам своите статии и рецензии от средата на 50-те години, виждам ясно колко малко са отразени в тях моите главни литературни интереси. Вероятно поради това, че аз започнах да се изявявам като критик, преди да се поя ви моята“, на моето военно поколение литература. Тази литература - книгите на Ю. Бондарев, Г. Бакланов, А. Адамович, В. Биков, В. Богомолов, Б. Балтер, А. Ананиев, К. Воробьов, В. Росляков - се роди едва няколко години след това, в края на 50-те...