Барабанчикът от строителните скели

Поколението, към което принадлежи Пеньо Пенев, вече навлиза в своята зрелост, прави преоценка на изминатото и сътвореното, дири нови теми и проблем, вълнува се за съдбата на съвременния размирен свят. А поетът с ватенката, пе вецът на димитровградските строителни дни и нощи остана завинаги свързан с първите стъпки на големия строителен поход, с началния възторг и ентусиазъм на социалистическото ни развитие. Неговият буен перчем се развяваше в устрема на младежките пориви и мечти. Гласът му проехтя пред марша на бригадирите и строителите, които изградиха първите язовири, основаха града на Димитров. Като други големи национални поети - Ботев, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров - и Пеньо Пенев изгоря в пламъка на своето време. Рожба на гневна, неспокойна епоха, той добре разбра и намери своето място в нея. Оказа се готов да поеме непосилното бреме на товара, който времето постави върху плещите му, защото беше кръвно свързан с младостта на социалистическото ни развитие, защото израсна и възмъжа в годините след победата на революцията. Той стана връстник на победите и пораженията, ясно съзнавайки участта си на поет, който трябва да следва острите завои и зигзагите на пътя, по който го тласкаше течението на новия живот. Затова така трезво видя своето място, така точно разбра ролята, която е призван да играе. Неслучайно той най-добре описа жизнената и творческата си съдба: