„Фанатичен ратник и тълмач на символизма”

Иван Радославов е едно почти непознато име за съвременния читател. През 1968 г. в твърде скромен тираж излезе неговата „Книга от мои страници предговор от Людмил Стоянов, изградена от статии и фрагменти, отразяващи различни периоди от цялостната дейност на критика. Когато по един или друг повод става дума за него, името на Иван Радославов се споменава само в отрицателен смисъл, който се влага де факто в понятието „идеолог на българския символизъм“. Но на всеки, който си постави задачата да възстанови картината на българския символизъм, неговото възникване, историческо развитие и пробле мите, които той е имал да решава, ще бъде трудно да отмине неговото име. Никак не е случайно, че докато Теодор Траянов е обявен за „Аллах" на българския символизъм, Иван Радославов епровъзгласен за „Мохамед" и пророк на символистическото движение у нас. И струва ми се - споделя Теодор Трая нов, - че в нашата дружба съм черпил много повече любов към изкуството, отколкото в самия мен." Иван Радославов има голям авторитет пред Траянов и както потвърждава Вера Балабанова, че той често повтарял: „Иван каза това", „Иван мисли така“, „Иван е един от най-умните глави на България“. Теодор Траянов има много високо мнение и за етичните качества на своя пръв духовен приятел: „Иван е най-честния критик. Можеш ду му сложиш торба злато, но няма да го подкупиш да ти даде добра рецензия, ако не мисли така." Траянов се обръща към Радославов с думите: „Драги братко, съратнико, приятелю!", нарича го „единствений“, „неистовий“, „неизтощими". Задачите, които Траянов възлага на Радославов, са исторически: „Наистина - му пише той в едно писмо, - предстои ти работа може би много по-трудна от тая на неистовия Висарион в Матушката. В българския духовен живот са се натрупали толкова много лъжи, нелепости и недоразумения, че само ти и никой друг не би могъл да ги разчисти. А кой друг би могъл да постави развоя на нашата литература като духовнокултурна проблема, ако не ти, който наистина най-много от всички, си живял горял с нея! Всички почнаха да се убеждават, че ти не си само естет"! А нещо И с няколко плюса повече!... Изненадва ме твоята прецизност за оглавяването на Пенчо Славейковата епоха: еклектически естетизъм! Така е. Това заглавие сякаш дава най-верния отпечатък и на духовно-културния, и на чисто литературния образ с неговите лъкатушения и безстилност! А какво стройно, изящно, цялостно дело е Млада България! Такъв прецедент имаше само в немската романтика! Спомни си само каква разкъсаност представляваха руските събратя (московските „Весы" и петербургските квазимистици около Вяч. Иванов)."