Критика и митологизация

Странно е, че много често се говори и спори върху критиката откъснато от най-важната й функция - нейната социално-формираща обществена роля. Като се започне от малката бележка за произведението и се стигне до обзорната студия, в която критикът протяга ръка към науката; всичко, което той пише и което по-късно започва да придружава художестве ното произведение, носи определени и н формации. Би било добре, ако се свършваше само на информационната страна, но за радост или съжаление в границите и традициите на нашата цивилизация социалният аспект на информацията винаги води до процеси на формирането - до проблемите на културната нормировка. За това доста необичайно звучат тези възгледи за критиката, които я третират само и изключително в аспектите на творческата дейност, директно съотнасяща се към художественото творение: разглеждайки я от перспективата на неангажираното сътворчество, свободно гравитиращо около произведението. Твърди се още, че критиката представлява свободна изява, лична творческа проява на този, който я практикува, на почти равни права с тези на писателя. Аз в ни най-малка степен не бих си позволил да оспорвам правата на тези, които по този начин коментират художественото произведение. Но се забравя твърде често, че плодовете на този свободен, творчески диалог между произведението и неговия коментар като последствие водя до налагането на определени стойности, до вмъкването на произведението в обществено определената система от йерархизирани категории. По този начин коментарът, колкото и да е далеч от произведението, 41 обнезависимо от собствените му литературни достойнства в границите на щественото съзнание винаги изпълнява определена нормираща функция. Твърди се още, че диалогът между критика „сътворец“ и произведението се водил на равностойни права. Забравя се обаче, че в тази творческа дискусия единият от участниците разполага със средства, неподлежащи на дискусия — силата на културната нормировка, - и това веднага поставя критика в по-изгодна позиция. Докато произведението само трябва да си проправя пътя към културните стойности, то критикът е в изгодната позиция на налагащ върху него ценностните еталони на времето. Независимо от това, колкото и далеч от произведението да се вписва орбитата на критическия коментар, независимо от факта, че критиците от този тип много често пишат за себе си, за своята чувствителност, емоционална изтънченост и т. н., в последна сметка техните съждения водят до създаването на поредно социално-културна норма, с която обществото започва вече да мери художествената творба.