Moderne slavsk literature

Книгата „Съвременна славянска лите ратура" под редакцията на Ханс Хертел и Тони Ливърсаге е втори том от една датска поредица, която носи общото заглавие „Модерна световна литература". В този том е проследено развитието на съветската, полската, чешката, българската и югославската литература след Втората световна война. авторите на отделните раздели са специа листи от различни скандинавски универ ситети. Най-обширна и най-задълбочена е статията за съветската литература (90 стр. текст и 11 стр. библиография, при общ обем на книгата 325 стр., и 30 стр. библио графия); анализът там е изграден върху материал, познат все пак на читателската публика. На българската литература са посветени 30 стр. (плюс 2 стр. библиография, написани от известния норвежки славист Мартин Наг, магистър по славянски езици от университета в Осло. Норвежкият литератор е публикувал досега една история на съветската литература, а също и множе ство статии - както в научни списания като „Скандославика“ и „Виндует", така и в нор вежкия периодичен печат - популяризи ращи литературния живот в България. 155 Според замисъла на издателите отправна гледна точка в споменатото серийно издание естремежът да се представи взаимната зави симост между литературата и обществените отношения. Това схващане е проведено последователно в отделните статии на разглеж дания том, изобщо книгата не се възприема като обикновена литературна история, скроена по псевдоаполитичен модел, а пред ставя донякъде политико-културна история, дотолкова, доколкото литературата в социа листическите страни е и барометър на обществените отношения. Отделено е внимание на традициите и новаторството, на експериментите от национален мащаб и на паралелите със съвременната световна литература. Тази амплитуда ебила наложителна, защото мнозина скандинавци нямат съвсем точна представа за славянските страни. Полити ческите информации във вестниците засягат преди всичко СССР. През последните години бе направено много за популяризиране на Съветската история и култура чрез статии, радиопредавания и предговори към пре водните издания, но не без залитане към спорното, съмнително сензационното. Пред ставянето на българската литература в Скандинавия бе свързано с изолирани явления - през 1971 г. в Дания се появи антология от съвременни български новели, в различни норвежки вестници намериха място преводи на поезия и проза от български автори, но читателите, които не се за нимават със славистика, нямат възможност да следят системно новостите на литера- турния фронт в България. Това съображение обяснява и възприетата от М. Наг методика при изложението на материала. Първото впечатление, внушено от из- следването на М. Наг, идва от доброжела телния, на места възторжен тон на автора, от подчертано позитивното му отношение към литературния материал. Първоначално у четеца биха могли да се породят опасения, че въодушевението епопречило на литера- туроведа да намери дистанция при анализа на материала. Тъкмо поради риска статията да се изтълкува като недостатъчно критична трябва да се признае, че подобен позитиви- зъм и отзивчивост действуват особено стиму лиращо върху интереса на публиката, която Може би няма никакви познания за българ ската литература и затова педагогически по-правилно еда се изложат сбито литера- турните факти, а не направо да се крити- куват. Заслужават внимание усилията на един западен славист да изтъкне постиже нията, а не слабостите при общия обзор на литературата в една социалистическа страна, особено ако се сравнят оценките на М. Наг с казаното за същите автори от Чарлз А. Моу- зър в издадената също през 1972 г. „История на българската литература 865--19441 CharlesA. Moser, A History of Bulga- rian Literature, 865-1944, Mouton. The Hague Paris, 1972. 156 Норвежкият литературовед осветлява явленията хронологически и съзира два главни периода в следвоенното литературно разви тие: до 1956 г. и след Априлския пленум на ЦК на БКП. Три основни течения дават облика на литературния процес през първото десетилетие, на първо място стои антифашистката поезия с централна фигура Вапцаров. Ще цитираме оценката на Вапцаро вата лирика като хубав пример, по който може да се долови духът на целия очерк. Разглеждайки Вапцаров като връх в на ционалната революционна поезия наред с Ботев, Вазов, Яворов, Смирненски и Гео Милев, авторът посочва, че у поета „социалният ангажимент, последователната му борбеност намират съответен естетически екви валент - форма, покриваща внушенията, Мъжествено сдържан, динамичен, едро изсечен израз" (стр. 256). А ето и критиката на американския проф. Моузър в цитираната книга: комунистическа реторика, известна грубост и недоимък на такт, отблъскващи придирчивите читатели (стр. 227).