За мемоарите

Моята работа може би ще излезе като на оня, за когото казват: „Кога стана калайджия, кога..." Аз съм нов мемоарист, а на новаците не се полага да дават преценки и съвети. Но тъй като мемоарите влизат отчасти в обсега на художе ствената литература, те са ме занимавали, имам известни наблюдения и установено гледище. Освен това голяма част от тях са публицистика, а към публи цистиката имам активно отношение. Преди години за мемоарите компетентно, мисля, се изказаха Тончо Жечев и Николай Хайтов. Те се обявиха против съчинените спомени. Сиреч, против измислиците и украшенията в спомените. Особено когато автори са - по разни причини - не участници в описваните събития, а други лица. Тъй наречените литературни обработвачи. Когато се говори за мемоарната литература, изникват - според мене два главни въпроса: първо, за точността на описваните факти, и, второ, за тяхната литературна обработка. Тоест, подготовката им за пред читателя. И двата въпроса са еднакво важни и са органически свързани помежду си. Защото и когато спомените са от истинските им автори - сиреч когато те са си ги писали, - често съчиняват факти, а не излагат това, което е било и което е същността на мемоарите. И когато не са те автори, а само са разправили или грубо изложили писмено фактите, а литературният обработвач ги подхваща. За да покаже уме нието си, той така ги подслажда и фризира, а често сам измисля и допълва, ти става неудобно да четеш. Особено като знаеш, че първоавторът е неграмотен или слабо грамотен човек. Поласкан от гладкото изложение, за което не подготвен, фризираният се радва, че хубава книга е написал. И не възразява захаросаните и често измислени факти. Защото те естествено винаги са в негова полза. че e за И двата вида такива мемоари са според мене фалшива литература или публицистика - както щете. Защото и в двата случая имаме измама. И когато се измислят фактите и авторът се представя такъв, какъвто не е бил, или другите представя такива, каквито не са били, и когато дори няма измислици, но изложението е написано на рутиниран език, какъвто авторът няма. Сиреч представя се - по-право други 1 го представя - като опитен журналист или писател. Преди може би двадесетина години ми попадна книгата на покойния сега народен артист Петър Райчев „Живот и песен“. Прочетох я с интерес, защото авторът бития е известен, пътувал е много, има много впечатления от интересни съ и интересни хора. Но какво беше учудването ми, когато се „натъкнах" на следни я пасаж: „Излязох из града. 38 Народът ликуваше, червените знамена се развяваха по частните и ствени сгради. Петербург се вълнуваше под нова, алена премяна. Потърсих Маяковски. He обще дни го намерих у дома му, нито в локалите, които посещаваше. Но два след това той се яви в театъра, дръпна ме в един ъгъл и каза: - Не бива да седим със скръстени ръце, не бива! Утре ще се съберем на ул. Садовой (руският падеж е на автора, Р.) всички: артисти, писатели и художници, за да отидем при Ленин в Смолний. Бъди в къщи, ще дойда да те взема. Трябва да му кажем, че сме с тях, че се поставяме на тяхно разположение. Събрахме се на уреченото място и в уречения час. Бяхме: Александър Блок, Сергей Городецки, художниците Андреев, Бродски, известният бас Можухин, Владимир Маяковски и много други писатели, художници и артисти, чиито имена вече не помня.