Един от въпросите

„Или добро, или нищо". Може би има автори, които предпочитат латинската максима - aut bene, aut nihil - да се отнася и за техните произведения. Но за съзнателните автори, за истинските хора на изкуствата, за хората, които не пишат и печатат само за да си видят името под загла вието на някое печатно произведение, безразличието е най-голямата обида. Всъщност максимата на мъдрите римляни се е отнасяла за умрелите. Ала книгата, художественото произведение е нещо живо, динамично, което подлежи на развитие. За него трябва да се каже или добро, или лошо, но трябва да се каже нещо и то на време да се каже. Смятам, че това е дълг на литературната критика. До скоро авторите, особено младите, след като видеха напечатани своите произведения, с боязън и вълнение очакваха да чуят или прочетат какво мисли за тях критиката. А критиката обикновено мълчеше. Тя като че ли не смяташе за свое задължение да се занимае с новоизлезлите книги, да сложи на сериозна преценка начинанията на младите автори. Особено утвърдените критици предпочитаха да печатат дълги и изчерпателни изложения за старите познати наши автори, за Жинзифов или Добри Чинтулов, разбира се, за Ботев и Вазов, като стигаха най-много до Яворов и Йовков. Младите автори не можеха да разчитат, както младите руски писатели на времето да чуят гласа на Добролюбов, Белински и Пи сарев, да видят своите произведения подложени на анализ от утвърдените наши критици, да почувствуват една сигурна ръка да им открива пъти щата към литературните хоризонти. Понастоящем в нашите литературни вестници и списания за щастие почнаха да се явяват по-редовно литературни критики и преценки за мла ди, за нови автори, за стихове, разкази и романи. Разбира се, не толкова често и редовно, както за всякакъв вид филми, но все пак това е едно радостно явление и уверена съм, че се отразява благотворно, когато е критично или отрицателно, върху развитието на нашите литературни таланти.