задачи

Новата реч на др. Тодор Живков „Носете и издигайте още по-високо нашето чисто, свято и победоносно знаме!", произнесена на 14 март 1969 г. пред шестнадесетата отчетно-изборна конференция на столичната организация на ДКМС, както и всички негови речи и доклади, намери жив отклик сред цялата наша общественост. Тя се възприе като много навременен партиен документ, логическо продължение на „тезисите" за творческа работа сред младежта, като ярка изява на изключителна грижа и пълно доверие към младостта на родината и към художествената интелигенция, която бе особено развълнувана от обстоятелството, че основната част от речта бе посветена на актуалните проблеми, свързани със сегашното състояние на идеологическия фронт. В тази забележителна реч отново се подчертава необходимостта да се издига все повече и повече ролята на обществените науки и идеологическите дисциплини, които придобиват особено важно значение днес, когато между комунистическата и буржоазната идеология се води сурова битка за спечелване умовете и сърцата на хората от целия свят. Затова e така категоричен призивът на партията към младите комунисти да поемат в свои те ръце гордото знаме на Димитър Благоев и Георги Димитров, да го издигнат още по-високо и да го пренесат чисто, свято, победоносно - през всички изпитания и трудности".

В наше време трудно може да се каже къде Лев Толстой е по-популярен като писател - в родината си или извън нея. Неговото творчество отдавна принадлежи на човечеството. Художественото „моделиране“ на света, което той прилага в своите романи, ляга в основата на съвременната романистика. Много от неговите идеи днес звучат като анахронизъм, но поетическите му принципи на художествено претворяване на живота си остават като едно велико откритие в областта на литературата. И това откритие вече цяло едно столетие активно съдей ствува за формиране на поетическото съзнание на десетки творци. Разбира се, че въздействието" на Толстой е въпрос не само на преклонение пред неговия гениален талант, но и на душевна и национална психическа нагласа. Така например „типът“ художествено мислене на Л. Толстой се оказва много по-близък на българските писатели от Иван Вазов до Димитър Талев, отколкото този на Ф. Достоевски. Може би известно отклонение от него правят само Димитър Димов в първите си романи „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“ и Емилиян Станев в романа „Иван Кондарев“, при които се наблюдава едно по-сложно творческо използуване романните традиции на двамата велики руски писатели. Лев Толстой със своето здраво отношение към човека и живота, със своето предпочитание към хармоничното и красивото в природата и обществото, със своето по-езическо" мислене повече е допаднал на нашите творци. Болното, патологичното и страдалческото у Достоевски ги е отблъсквало, макар и да са виждали в него велик хуманист и романист. Затова и преводите от Достоевски и писаното за него в нашия печат е значително по-малко, отколкото за Лев Толстой. Библиографските изследвания показват, че авторът на „Война и мир“ е най-популярният Руски писател у нас. Разбира се, че това не го прави по-модерен“ и актуален като романист от Достоевски, но това подчертава огромното му значение за формирането на естетическия вкус на българския читател и писател в миналото и днес. Без да създава някаква литературна „школа" в руската и световната литература, разбира се, и в нашата, Толстой често пъти невидимо и неуловимо, но затова пък изключително широко и многоаспектно - в истинския смисъл на думата творчески е влиял върху литературния процес. Това го еподчертал още на времето и Пенчо Славейков: „Никой не е простирал, в наше време, сянката си тъй далече, както Толстой. Какво мисли той, какво ще каже той - за това се интересуваха ония, които живеят там, дето слънцето изгрява, та чак до ония, дето залязва слънцето. "2 С тези думи П. Славейков е изразил оная зависимост, 1 Вж. В. Кехлибарева. Толстой у нас. - Литературен фронт, бр. 36, 5 септ. 1953. 2 П. Славейков. Съчинения в два тома. Т. II. С., 1966, с. 447. 87 в която попада литературната естетика като мисъл и художествена практика, от Толстой. Неговото присъствие поне в нашия литературен живот е много потрайно и по-широко, отколкото на който и да било руски писател. То не е въпрос само на личен вкус и предпочитание, но и пример за българския писател на обще ствен дълг, на национална отговорност пред народа и историята, на епично претворяване на нашето минало.