Фабулна и „безфабулна” драматургия

Правото да хареса или не хареса една драма зрителят добива много лесно - срещу откъснатата контрола на театралния му билет. Кой обаче е дал право на критика да занимава надълго читателите с впечатленията си от една или друга творба? Неговият признат естетически вкус Или умението му да излага увлекателно съображенията си? Винаги ми е изглеждало твърде нескромно желанието на някои да произнасят тежки присъди за вкуса на другите - този нямал добър вкус, онзи имал! Нескромно е, защото в такива случаи човек мълчаливо превръща собственото си отношение към изкуството в единица мярка на вкуса. Нима би могъл да отсъдиш дали художественият усет на критика е добър, ако сам не си уверен, че твоят естетически вкус не му отстъпва? Значителната художествена творба въздействува върху много хора не защото те са „уеднаквили" вкусовете си, а защото тя е открила такъв аспект на живота, който може да развълнува хора с най-различни мисли, чувства и настроения. Често казваме, че изкуството не е „затворен в себе си свят". Но не всякога се сещаме да допълним, че художествената творба става „свят за нас" благодарение на способността си да се приобщава към личния, към неповторимия жизнен (емоционален и интелектуален) опит на всекиго от нас. А от това следва: няма „меродавен" личен вкус. Личният вкус е неотменимото право на читателя, зрителя или слушателя да съпреживее художествената творба - да я свърже непосред ствено с това, което сам е бил, е или се стреми да бъде. Ето защо при изкуството са възможни няколко различни и все пак верни тълкувания на един и същ образ. Оттук произтичат правата на собственото мнение в критиката. Би било рисковано да се изисква от нея едно единствено " тълкувание на художествената творба. Но значи ли това, че съществува пълна относителност на критическите оценки, стигаща едва ли не до произвол? Няма ли граница, зад която тълкуванията престават да бъдат основателни и верни?